обикновено нещо за живеещите в близост до индианските селища.
Тримата пътници, зарадвани от увеличените сили, сториха място на хубавата мексиканка и пощенската кола се понесе всред оглушителното дрънкане на звънци.
Вместо да се настани вътре в колата, О’Бриент предпочете да седне до кочияша, стиснал пушката между краката си.
Като мина селото, пощенската кола препусна из безкрайната равнина, следвайки две дълбоки бразди, единствените знаци за пътя на колите.
Нощта бе тъмна и духаше доста студен вятър, но под непрестанните удари на кочияша конете препускаха бързо, сякаш не усещаха тежестта на колата.
Отляво и отдясно на пътя растяха високи треви. Те биха били богатство за някой скотовъдец, но тук не служеха на никого. Страхът от нападенията на индианците задържаше поселниците около местата, където поне се чувствуваха сигурни под закрилата на укрепленията.
О’Бриент и кочияшът си отваряха добре очите, разглеждайки гъстите треви, които двата фенера на колата едва осветяваха. Но не забелязваха нищо съмнително. Съмнително бе обаче дали бяха спокойни. Дори огромният кочияш се изправяше от време на време, за да разгледа по-добре равнината.
— Хм! — мърмореше той. — Това спокойствие не ме радва. Какво ще кажете, О’Бриент?
— Ще видим — отговаряше ловецът.
Изминали бяха така почти петнадесет мили, навлизайки все по-навътре в безкрайната равнина, когато ирландецът, който се ослушваше непрекъснато, каза на Моргат:
— Чух бойното подсвиркване на червенокожите.
— Как е възможно да го чуете всред този шум? — попита кочияшът.
— Сигурен съм, че не съм се излъгал — повтори ловецът.
— Откъде се разнесе? Отдясно или отляво?
— Отдясно, струва ми се.
Моргат стана и се загледа внимателно във високите треви. Тъмнината вече бе така дълбока, че не можеше да се забележи има ли скрити в тревите хора.
— Не се вижда нищо — продума той с изражение на недоволство.
Но почука на прозорчето и извика на пътниците:
— Пригответе оръжията.
— Индианците ли са? — попита безстрашно младежът, който отиваше в Сан Франциско да си прибере наследството.
— Засега не знам нищо. Може всеки момент да се нахвърлят върху нас.
Той постави между краката си една от двете пушки, стегна поводите и плесна шестте коня със силна ръка, като им подвикна:
— В галоп, агънца мои!
Едва произнесе тези думи и О’Бриент сложи ръка на рамото му и каза с леко променен глас:
— Идат!
— Червенокожите ли? — попита Моргат, като сбърчи чело.
— Виждам шест или седем конници, които препускат зад нас. Струва ми се, че са индианци.
Кочияшът се обърна и наистина забеляза няколко конници, които следваха пътеката на разстояние от триста-четиристотин крачки.
— Откъде пък изскочиха тези? — попита се той. — Дали между тях е вождът, който е искал да отвлече жена ви?
— Почти съм сигурен в това — отговори О’Бриент. — Някой го е уведомил за бягството ни и той е събрал воините си.
— Ако тези са всичките, не е опасно — каза Моргат. — С два удара на „тръбата“ си ще ги разпръсна като пилци. Но нека засега ги накараме да потичат.
— Кога ще можем да стигнем до поста за смяна на конете?
— Не по-рано от утре по пладне — отговори Моргат. — Много е далеч, но се надявам, че ще стигнем, без да оставим конете си в ръцете на команчите.
Индианците — нямаше вече никакво съмнение, че това са те — не бързаха да наближават колата. Те се задоволяваха да я следват на известно разстояние.
Само двама от тях се бяха спуснали по равнината и се виждаше как препускат от дясната страна на колата. Държаха се обаче далеч от пушката на кочияша, с когото сигурно се бяха „запознавали“.
Тази маневра не успокояваше много Моргат. Той предпочиташе внезапното нападение, а не преследване от разстояние.
Червенокожите сигурно имаха някаква причина да действуват по този начин, който бе твърде различен от обичайната им буйност.
— Какво ще кажете, О’Бриент? — попита Моргат ловеца, който бе не по-малко загрижен от него. И с право!
— Тези проклетници чакат подкрепление, за да ни нападнат.
— Тогава работата ще стане сериозна. — обезпокои се кочияшът. — Ако можем, сега да се отървем от тези. Карабината ви е добра, нали? Дайте някой изстрел. Като разберат, че сме добре въоръжени, кой знае дали няма да се откажат от преследването.
— Хм! Ако между тях е вождът, който искаше да ми отнеме Мери, няма да ни оставят спокойни!
Ирландецът напълни карабината и се прицели в първия от двамата индианци, които препускаха в равнината.
Още гърмежът не бе заглъхнал, и единият от двата коня, като направи огромен скок, се преобърна сред високите треви заедно с конника.
— Добър изстрел! — възкликна Моргат. — Стреляте като канадски ловец, господине.
В това време от равнината се разнесоха ужасни викове.
Викаха команчите.
— Ето ги! — извика О’Бриент. — Очаквах ги!
Моргат спря конете със силно дръпване на поводите и извика на тримата пътници вътре в колата:
— Хайде, господа, вземете пушките и се качете на багажника на колата. Оставете госпожата вътре зад сандъка.
Най-напред младият канадец, а после и другите двама изскочиха бързо навън, понесли карабините и пистолетите си, и се покатериха на колата, където вече бе О’Бриент.
— Вие стреляйте — нареди Моргат, — а аз ще се занимавам с конете.
Пощенската кола продължи препускането, като се понесе всред високите треви на равнината. Тя летеше вихрено, като подскачаше и скърцаше.
— Предайте се или ще ви смъкнем скалповете! — крещяха индианците.
На тяхната заплаха Моргат отговаряше гръмогласно:
— Огън, господа! Стреляйте добре по тези кучета! Колата продължаваше пътя си, а в това време ловецът и тримата пътници поддържаха чест огън.
Особено се прояви младият канадец. Той се излагаше безстрашно на стрелите на неприятелите и рядко изстрелите му не улучваха целта.
Мексиканката също не бездействуваше. От време на време тя изваждаше карабината си през вратичката и стреляше, като поваляше ту някой кон, ту някой индианец.
Но гоненицата не можеше да продължи до безкрайност. Индианците от племето команчи бяха най- храбрите воини от всички индиански племена. Те не отстъпваха лесно, дори когато трябваше да се бият при равни сили с белоликите.
Виждайки, че съпротивата става упорита, червенокожите се разделиха на два отряда, за да нападнат конете на колата. Бяха сигурни, че като избият конете на колата, ще се справят скоро и с малката група на белоликите.
Разбрал намеренията им, О’Бриент извика:
— Пазете конете, Моргат!
Но стрели бяха засегнали вече двете предни животни, които се вдигнаха на задните си крака.
Кочияшът пусна за миг поводите, взе една от своите пушкитръби и я изпразни срещу конниците.
