Емилио Салгари
Ледената пустиня
Сезонът за лов на тюлени и моржове по бреговете на Гренландия, големия полуостров, покрит почти винаги със снегове и ледове, който се простира от Северния ледовит океан до Северния полюс, бе вече преминал.
Всички кораби, в по-голямата си частдатски, американски и английски, завършиха товаренето на кожи и мас. След това побързаха да опънат платната, за да пристигнат навреме в пристанищата си, преди ледените планини да преградят пътя им.
Само един кораб бе закъснял поради тежка повреда, получена при сблъсъка му с леден блок, влачен от северното течение.
Този кораб, един от най-малките на острова, беше „Караси“, командуван от капитан Ално.
След сполучливия улов на тюлени, който продължи цели четири месеца и при който бяха уловени повече от петстотин парчета, „Караси“ трябваше да спре в един от многото заливи на гренландското крайбрежие, за да отстрани повредите.
Часът на заминаване и за този последен кораб бе ударил.
След като запушиха както можаха дупката, получена от ледения блок точно при колелото на носа, капитанът даде заповед да се напусне заливът, послужил за пристанище.
Благоразумието го бе накарало да бърза. От няколко дни бе започнал обилен снеговалеж и на север бяха допълзели мъгли, предвестниците на скорошното появяване на ледовете.
Котвите вече бяха вдигнати и платната опънати, когато кормчията забеляза огромна бяла мечка, показала се внезапно на брега на залива.
През целия ловен сезон нито едно от тези животни не се бе появявало близо до кораба. Капитанът, който бе обещал на някакъв свой приятел великолепна кожа от бяла мечка, много съжаляваше за това.
Когато видя мечката, той бе обзет от неудържимото желание да я притежава.
— Няколко часа закъснение няма да бъдат гибелни за кораба — каза си капитанът. — Щом се явява такъв случай, нека опитам да задоволя желанието на приятеля си.
После, като се обърна към екипажа, попита:
— Кой иска да ме последва?
Един моряк с почти великански ръст, силен като бик, бивш отличен ловец, излезе веднага напред и каза:
— Аз, капитане.
— Много съм доволен, че идваш, Торп — отговори капитанът. — Мечката трябва да е много опитна, ако ни избяга.
Той накара да спуснат отново котвите, поръча на екипажа да стопанисва добре кораба и като се възползува от един леден блок, който се простираше чак до брега, слезе от кораба, придружен от младия великан.
Двамата моряци се бяха въоръжили с карабини, с много муниции, както и с една секира, за да си пробиват път сред ледовете. За всеки случай бяха взели със себе си известно количество храна и една бутилка ром.
Щом ги видя да слизат на сушата, мечката веднага обърна гръб, понеже не обичаше много да си има работа с карабини, и бързо се отдалечи от брега, изчезвайки сред заснежените хълмове.
Капитан Ално не бе човек, който веднага се отказваше от намеренията си, по инат той надминаваше дори испанските мулета. Взел едно решение, добро или лошо, трябваше да го изпълни на всяка цена.
Като видя, че мечката се отдалечава, морякът се спусна смело по ясно различимите следи, решен да я настигне в бърлогата й и да я убие.
Той не сметна за нужно да сдържа това си войнствено намерение, което можеше да има сериозни последици. Напротив, поощри го, като каза на Торп:
— Тъй като мечката бърза, да побързаме и ние. Корабът ще почака!
След един час двамата бяха изминали толкова път, че вече не виждаха кораба, но не се спряха, а продължиха да тичат още по-бързо.
Мечката бе изчезнала, обаче следите й още личаха, тъй като снегът не се бе втвърдил. Може би, бе спряла някъде, за да изчака ловците.
Капитанът и другарят му вървяха по дирите и целия ден. Преминаха хълмове, падини, заледени езерца, но от нея нямаше и следа.
Нощта настъпваше и започна да духа много студен северен вятър, който вкочаняваше крайниците им.
Невъзможно бе да се завърнат на кораба в тази тъмнина и студ. Бездруго щяха да паднат на половината път и сигурно нямаше повече да станат.
— Постъпихме неблагоразумие — каза капитанът. — Не трябваше да се отдалечаваме толкова от кораба. Проклета мечка. Не мислех, че ще ни отведе толкова далеч!
— Да потърсим убежище — предложи Торп. — Още повече, че, както ми се струва, ще се разрази снежна буря. Утре ще се опитаме да се завърнем на кораба.
Това бе най-доброто, което можеха да сторят, понеже не познаваха добре тази пустинна област. А и трябваше да се защитят от нощния студ.
След дълго лутане двамата намериха една голяма пещера, издълбана под огромна скала, и се вмъкнаха вътре с намерение добре да си починат.
Запушиха входа с ледени блокове, за да не бъдат нападнати от бели мечки, и се опънаха на земята, като сложиха оръжията до себе си.
Не се знае колко бяха спали, но когато си отвориха очите и понечиха да излязат навън, за голяма тяхна изненада установиха, че е още тъмно.
Дали бяха спали двадесет и четири часа, или се бяха събудили много рано? Не вярваха все пак да са прекарали в пещерата толкова дълго време и заспаха отново, замаяни от топлината в пещерата, тъй различна от сковаващия мраз навън.
Когато моряците отвориха отново очи, валеше обилен сняг, а откъм север духаше мразовит вятър, който брулеше голите равнини.
— Трябва вече да тръгваме — каза капитанът. — Другарите ни много ще се тревожат от дългото ни отсъствие.
— Не ще бъде лесно да намерим пътя — отговори Торп. — Снегът е заличил следите ни. Освен това не бяхме достатъчно предвидливи да вземем компас.
Двамата се загърнаха колкото можаха с дрехите, взеха оръжията си и тръгнаха смело в снежната буря, като се опитваха да намерят кораба.
Студът вече бе тъй сковаващ, че затрудняваше вървежа им, а снежната виелица пречеше на двамата нещастници да следват вярната посока.
Не стига това, ами падна и мъгла, която скри от погледите им хълмовете, по които можеха да се ориентират.
Безпокойството на моряците растеше. Страхуваха се, че няма да могат да стигнат далеч. Започнаха да се съмняват и в това, че екипажът ги е сметнал за загинали и е вдигнал котва.
Двамата вървяха така напосоки няколко часа, борейки се с урагана, заслепени от снега, който се въртеше около тях, вкочанени от студ. После Ално спря и каза, че няма повече сили да върви.
Клетникът едва се държеше на краката си. Носът му бе побелял признак за замръзване, а краката му бяха станали като ледени блокчета.
— Дръжте се, капитане — окуражаваше го Торп. — Ако спрем, сме загубени.
— Нямам вече сили — отговори Ално, произнасяйки с мъка думите. — Остави ме тук и се опитай да стигнеш до залива.
— Ако ви оставя на това място, изложен на ветровете и на снега, няма да ви намеря жив — възрази Торп. — Трябва да потърсим убежище. Ще ви понося малко.
