1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8

внезапното срутване на кулата, която си бяхме изградили. Мъчех се да разбера защо вече не искахме да се разхождаме извън града. Не само тя. Самият аз бях престанал да й говоря за къщата. Самият аз вече не чувах мелодията; безмълвието внезапно се бе възвърнало и отново се загубих в него, но сега без желание да се върна към себе си. Карай да върви, си казвах. Да става каквото ще. И така нататък.

През зимата се виждаха все по-рядко и през март изведнъж той разбра, че цялата работа е нещо вече отминало, мъртво.

С нея стана нещо. Остана без работа. Премести се на друг адрес, в друг град — къде, той не разбра. Загуби й следите.

През юни и с него стана нещо.

Един следобед, както седях и работех на телетипа, внезапно чух пасажа едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем отривисто, видях лицето й и пейзажа на очите й, дочух смеха й едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем и както работех на машината, всичко почна да се възвръща в мен тъй, както бе през лятото — музиката и споменът за това момиче, и възкръсналият дом, който щяхме да имаме, всичко бе като истина, като действителност; и почнах отново да се чувствам загубен, объркан, разстроен.

Вечерта пусна мелодията, но я слуша само веднъж, защото очите му се напълниха със сълзи. Бе се присмивал на сълзите, но повече не посмя да пусне плочата. Наистина всичко бе чудесно, помисли си. Музиката, момичето и домът бяха добили за него еднакво значение и това бе чудесно.

А на следния ден се опитах да я открия. Стана съвсем неволно. Тръгнах да се поразходя и докато се усетя, озовах се на стария й адрес. Попитах хората, които сега живееха там, дали не знаят къде е заминала. Не знаеха. Скитах до един през нощта. Мелодията отново се възвръщаше в мен и почнах все по-често да я чувам.

Седнеше ли да работи на телетипа, почваше да му се струва, че мелодията блика от машината — едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем. Всяка неделя се улавяше, че моли машината да му я върне отново. Беше нелепо. Знаеше, че тя вече не е тук и все пак се хващаше да чака от машината някогашния й поздрав здравей, здравей, здравей. Нелепо беше. Абсолютно.

Така и не бе научил кой знае колко за нея. Знаеше как се казва и какво означава за него, но нищо повече.

А музиката се появяваше отново и отново.

Един следобед стана от телетипа и съблече работните си дрехи. Беше малко след два часа, но той заряза работата и си взе парите. Стига вече благоденствие, си каза. Отиде си в квартирата и събра в куфара всичко, което искаше да вземе със себе си.

Грамофона и плочите подари на мисиз Либиг, хазяйката. Грамофонът е стар, каза й, и от време на време стърже, особено като пуснете нещо от Бетховен. Но все пак работи. Плочите не са много. Има някои прилични парчета, но повечето са монотонен джаз. Докато говореше с хазяйката, усещаше в себе си музиката и просто го заболя да остави в чужда къща грамофона и плочите, но бе сигурен, че вече няма нужда от тях.

Излизайки от чакалнята на перона, усещах музиката да разкъсва сърцето ми и когато свирката изпищя и влакът потегли, седях безпомощно разплакан за това момиче и за къщата, и се надсмивах над себе си — че очаквам от живота повече, отколкото можех да получа.

,

Информация за текста

© Уилям Сароян

© 1971 Нели Константинова, превод от английски

William Saroyan

Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2009

Издание:

Уилям Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1971

Подбор и превод от английски език: Нели Константинова

Редактор: Кръстан Дянков

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Бети Леви

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/12266)

Последна редакция: 2009-06-21 13:30:00