- 1
- 2
велик или нищожен. Братовчед ми и аз се любувахме на тази преходна красота, докато тя ни отведе до един коптор на затънтена уличка край железопътната линия. Тогава той, още неспрял да възклицава, се огледа гневно наоколо и ми извика:
— Да идем да пием по една бира!
Отидохме в една кръчма на Вентура авеню и пихме по две бири. После се прибрахме. Няколко души, все като нас, седяха и приказваха. По-старите си припомняха отколешните места и хората, които не са между живите; някогашното време в тази провинция и колко хубаво е било всичко, колко хубаво, и различно, и същото. Тежките времена и случаите, когато някой от нас, тогава още жив, бил на път да си отиде, а другите се молили и го заклевали и накрая тоя, дето бил вече пътник, се спрял и се върнал при нас и най- сетне всички останали могли да си отдъхнат и заспали, а на сутринта пътникът спял като къпан и след седмица или две-три отново бил сред нас, отново един от нас, приказвал си с нас — тригодишен, двайсетгодишен или четирийсетгодишен. Той и сега се смее с нас и всички сме заедно, спокойни, има спокойни маси за всички, ядене и пиене за всички; спокойни времена и спокойна светлина над целия свят. Говорим за смъртта, сякаш смърт не съществува, сякаш годините не отминават, сякаш Дикран е още сред нас, жив, блестящ, остроумен, залива се от смях, прегръща племенниците си, носи им подаръци. Говорим за Ховагим и стария му раздрънкай буик и гнева му, когато някой се държи зле или лъже, и яростта му веднъж, когато един съсед го излъгал, и как той повдигнал форда на съседа си, прекатурил го и извикал:
— На ти да се разбереш! А после пак лъжи!
А ние всички избухваме в смях.
По-късно през нощта отидохме с братовчед ми в града и влязохме в един бар.
— Помниш ли хората, за които говориха те? — попита ме братовчед ми.
— Някои си спомням — казах. — Някои са отпреди моето време, но Ховагим помня. Веднъж ни взе с брат ми на раздрънкания буик до лозето си. Водеше ни и на лов, пускаше ни арменски плочи на стария си грамофон и се просълзяваше. Често ни носеше грозде, праскови и дини. Спомням си този човек, но Дикран не помня. Помня, че съм чувал за него от сестра му, майка ми, от неговата майка, от баба и дядо. Обичам го. Изглежда е бил сериозен човек, макар че винаги се е правел на зевзек.
Отидохме в пивницата на баските на улица Тулеър. Имаше мюзик-бокс. Седнахме там да си пием уискито и да слушаме испански танга и любовни песни. Хубаво място беше. Едно от най-хубавите места за пиене, където изобщо съм ходил. Продължавах да си мисля за оная нощ в Ню Йорк, когато срещнах Джордж Гершуин и той ми разказваше как композира.
Докато пиех, прозрях как стават нещата, но не мога да го изразя. Следователно никой не знае. Той бе отпътувал последния си миг, но все още бе с нас, защото и жив, непрестанно пътуваше — в мрака и обратно в светлината, гледаше и слушаше, изчезваше в сфери, непознати за всички ни, и се връщаше. Знаех, че
Във влака по пътя за в къщи бях просто един тъжен арменец, както казват и за индианците. И то не защото е умрял Брамс, Бах или някой от другите — Реноар, Гойя, Достоевски, Дикенс, Робърт Бърнс или Байрон, Даниел Буун или Толстой, Андрю Джаксън или Марк Твен или който и да било от всичките, които обичаме. Просто защото така ни е било дадено от божията милост и благоволение — и доброто, и злото.
Информация за текста
© Уилям Сароян
© 1971 Нели Константинова, превод от английски
William Saroyan
Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2009
Издание:
Уилям Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света
Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1971
Подбор и превод от английски език: Нели Константинова
Редактор: Кръстан Дянков
Художник: Веселин Павлов
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Коректори: Трифон Алексиев, Бети Леви
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12267]
Последна редакция: 2009-06-21 13:30:00
- 1
- 2
