Зимните лозари

След известно време сеньор Тейпия отговори:

— Сеньор Ороско е велик мексикански художник.

— Виждали ли сте негови неща?

— Да, по стените на мексиканските сгради — отвърна сеньор Тейпия. — А ти познаваш ли творчеството на Хосе Клементе Ороско?

— Погледнете — рекох, — вчера открих това списание във Фресно и в него има репродукции от някои картини на сеньор Ороско.

— Какво мислиш за тях?

— Мисля, че са велики.

— Не ти ли се струват… грозни?

— Не, сеньор.

— Това са картини на мизерията, страданието, мъката, глада и гнева и въпреки това ти смяташ, че са велики?

— Да, сеньор. А вие?

Сеньор Тейпия замълча за миг, преди да отговори. Поглади краищата на мустачките си, а през това време Хосе, Панчо и Ито го гледаха и чакаха какво ще каже, макар и да не знаеха нищо за Ороско.

— Да, сеньор Уили — каза Тейпия. — Си, сеньор. Само съм изненадан, че ти откриваш и оценяваш неговото изкуство, защото това е такъв вид изкуство, което мнозина отхвърлят с лека ръка.

Лозарите се върнаха към работата си и дълго мълчаха. Накрая Ито проговори.

— Багаро — рече той и ние знаехме, че мисли за своето престъпление.

— Предполагам, че трябва да е имало и друга подбуда — рече Хосе.

— Не — отвърна Ито, — той играеше нечестно и това беше всичко.

— Ако си помислите внимателно, сеньор Ито — продължи Хосе, — сигурен съм, че ще откриете съвсем друг повод, въпреки че се е случило толкова отдавна.

— Мислил съм за това трийсет години — отвърна Ито. — Никакъв друг повод нямаше.

Сега заговори най-младият мексиканец.

— Когато сте напуснали онези заснежени места и сте дошли в Калифорния, вие сте били млад мъж, нали?

— Да, на трийсет и три години бях — от върна Ито.

— Не сте ли си намерил някое японско момиче за жена и за майка на децата ви?

— Не, сеньор Панчо — отвърна Ито.

— Защо?

— Човек, който е убил друг човек, не може да бъде баща.

Лозарите отново се върнаха към работата си, всеки към своята лоза, всеки към своите собствени мисли.

След около час попитах:

— Сеньор Тейния, какво щяхте да направите, ако бяхте богат, ако имахте много пари?

— Това е много труден въпрос.

— Какъв човек щяхте да бъдете?

— С много пари?

— Да, сеньор. Един милион например. Или два. Какъв човек щяхте да бъдете тогава?

— О, какъв можех да бъда? Много лош, опасявам се, и това е тайната на парите. Това е техният страшен проблем. Никога не съм се надявал, че някой ден ще имам много пари. Никога не съм се стремял към парите.

— А вие, сеньор Хосе?

— Безсмислено е да се стремиш към парите — рече Хосе. — Аз никога няма да бъда богат. Не разбирам парите.

— А вие, сеньор Панчо?

Най-младият мексиканец се усмихна и рече:

— О, бих искал да съм богат, но знам, че е ненужно.

— Защо да е ненужно?

— Парите са за богатите, а не за бедните — отговори момчето.

— А какво е за бедните?

— Жена — отвърна момчето. — Жена и син, и дъщеря. Ако имах своя жена, свой син и своя дъщеря, вярвам, че щях да съм по-богат и от най-богатия човек на света.

— А вие, сеньор Ито?

— Аз имам пари — отвърна японецът. — Заради тях убих.

Лозарите пак продължиха работата си. През обедната почивка мексиканците разгледаха репродукциите от акварелите на Хосе Клементе Ороско в списанието. Ито също ги погледна да види за какво става дума.

Една от картините изобразяваше човешки гняв, който бе само с една степен по-ниско от яростта и престъплението. Ито стоя дълго над тази картина.

Мексиканците си отидоха в къщи да обядват, а Ито и аз почнахме да си ядем сандвичите. Тогава той се върна към списанието и го отвори на картината с гнева. Гледа я известно време, после ме помоли да я погледна и аз. Картината изобразяваше дребен мъж в коптор, който служеше за дом. Мъжът се бе нахвърлил яростно върху жена си и децата, но човек разбираше, че гневът му изобщо не е насочен срещу тях. Човек усещаше, че той е срещу всичко друго и всеки друг, освен тях. Ито посочи с пръст мъжа на картината.

— Ито — каза той. — Багаро.

Обедната почивка изтече бързо, мексиканците се върнаха сред необрязаните лози и продължиха да работят.

След месец всички лози бяха обрязани. Много неща бяха казани през този месец на общия за работниците език и не малко от тях ще останат незабравими.

,

Информация за текста

© Уилям Сароян

© 1971 Нели Константинова, превод от английски

William Saroyan

Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2009

Издание:

Уилям Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1971

Подбор и превод от английски език: Нели Константинова

Редактор: Кръстан Дянков

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Бети Леви

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12246]

Последна редакция: 2009-06-21 13:30:00