начинът, по който възприемах този свят и живот на осем, девет и десет години и вероятно ще си остане същото за мен и когато стана на осемдесет години.
Тук, да си призная, паметта почва да ме лъже. Не помня дали от баба ми съм чувал, че той е изнамерил арменската азбука или че пръв е напечатал книга на говоримия език или пък е превел Библията на арменски — естествено, на
Но каквото и да е направил Киркор за езика, азбуката, за Библията и просвещението, или за свещения стремеж към преодоляване на невежеството в душите на хората, изглеждаше ми дълбока истина и бях сериозно повлиян от този действителен или легендарен ум, въпреки че, както казах, не съм сигурен в нищо. Киркор Просветителя може да е бил наречен тъй по други причини, а не заради азбуката, Библията, хартията, печатането или книгите. Това няма значение. Който и да е бил той, мисля, че е имал известно отношение към тези неща, защото оттогава и аз съм замесен в тях, а Киркор и аз сме един и същ човек.
Баба ми бе купила барелефа за двайсет и пет цента. Не мога да си представя какво я е подтикнало да си позволи този разход, но съм сигурен, че трябва да е било нещо дълбоко религиозно по линията на някакво лично преживяване.
Желанието да промениш света или да се отървеш от насекомите, изглежда е основното в детството на писателите, защото досега не съм срещал писател, начинаещ или мастит, който в детството си да не е бил вбесяван от разни мравки, бръмбари, насекоми или родители.
И тъй като светът непрекъснато се руши и гние, насекомите изпълзяват неусетно от плесента и фермента, а родителите заедно с децата си се борят против тях.
Улицата е спасението и за двете страни: сърдитите родители намират там спокойствие, а нетърпеливите синове изтичват навън, смятайки, че началото все ще ги изведе донякъде.
Улиците на Оукланд непрестанно се намесваха в съня ми, както всички улици в края на краищата. Виждах ги, мечтаех за тях, после те отново ми се явяваха и тъй бяха винаги в съня ми. Вървях по тях повече насън, отколкото наяве, пробуждах се из тях само за да открия, че съм потънал в още по-дълбок сън, защото улиците сами по себе си са сън, не сънят на един човек, а сънят на смъртта. Тъкмо на улиците живее смъртта. Но именно там човек най-пълно живее, тъй като щом си на улицата, значи не си мъртъв — нали следваш своя път.
Приютът Фред Финч се състоеше от няколко сгради, няколко акра зеленчукова градина, обор, склад и нещо като полянка, след която започваха горите. Но най-хубавите гори започваха извън границите на тази местност.
Пералта стрийт се простираше по невисоките хълмове. Разхождах се по тази улица, откакто навърших три години, докато станах на седем. От Пералта нагоре възлизаше криволичещ път до някакви общински сгради, после отново се спускаше към Пералта.
Веднъж като минавах оттам, ме блъсна едно момче с велосипеда си. Ударих си главата в един ръбест крайпътен камък и се надигнах с разбито око. Раната не беше сериозна, но бях изненадан и ядосан, затова се разревах, въпреки че нямаше нужда да го сторя. Никой обаче не вярваше, че можех и да не рева. Лицето ми бе обляно в кръв. Можех да продължа да рева, но не виждах ползата, затова млъкнах. Скучно ми беше.
Джон Уесли Хейгън ме качи на фургона си и ме отведе на лекар, който заши раната. Тази проста операция не го затрудни особено. Съши разкъсаните парчета едно с друго, а аз седях и чаках да свърши. Той не продума нищо през цялото време, Джон Уесли Хейгън също мълчеше, мълчах и аз.
След това Джон Уесли Хейгън и аз се сприятелихме и из целия приют се разнесе славата ми на герой. Това беше фалшива слава — нито бях спасил някого от удавяне, нито пък бях измъкнал от пламъците човек, заключен в горяща къща. Но не си направих труда да опровергавам тази слава, преди всичко, струва ми се, защото не знаех как.
Джон Уесли Хейгън беше управител на Фред Финч. Беше шотландец, към петдесетгодишен, слаб и спокоен и изглеждаше едновременно и много сериозен, и с определено чувство за хумор. От време на време, когато трябваше да отиде с фургона до пазара, за да вземе продукти, той ме намираше на игрището и ми казваше, че мога да го придружа. Сядахме един до друг на седалката на непокрития фургон и конят потегляше, той знаеше накъде да върви и къде да спре. Доколкото си спомням, Хейгън и аз не разговаряхме, но между нас съществуваше истински контакт. Още ми е в паметта как влизахме в магазина, той гребваше с една голяма лъжица шоколад и ми я поднасяше към устата. Отварях уста, той бутваше шоколада и аз го изяждах. Това ставаше около един час преди ядене и жена му се караше, че ще ме разглези и ще ми развали обяда, но въпреки това той го правеше — защото нея я нямаше там, и на мен ми беше приятно, че го прави.
От седалката на фургона улиците на Оукланд изглеждаха различни. Аз бях високо и гледах надолу. Оттам улиците изглеждаха по-други, аз също, но мисля, че всъщност Хейгън, а не фургонът ме променяше. Защото той избираше за компания именно мен измежду малките. Не го обичах особено много, защото малките момчета никога не обичат управителя, но пък не го и ненавиждах, както повечето момчета.
По-късно обаче го намразих, но и това не продължи много. Не мога да мразя дълго време. Просто не си струва.
Жена му се казваше Лилиън Пендър. Беше много хубава и изтънчена. Рисуваше с маслени бои, но не му бе родила никакви деца. Тя нарисува портрети на много деца от Фред Финч. Един ден и аз й позирах. Ходих няколко пъти, доколкото помпя, но въобще не видях портрета. По-вероятно е да не го е довършила. Довърши само портрета на едно момче, което загина при автомобилна катастрофа. Портретът бе пресниман на цветни картички и всеки, който беше достатъчно пораснал, вземаше купчина от картичките и обикаляше улиците, звънеше по вратите и ги продаваше на хората.
Спечелените пари даваха на Лилиън Пендър — за приюта, за майката на момчето и за надгробната плоча. Между момчетата и момичетата съществуваше голямо съперничество кой ще продаде повече картички и ще спечели повече нари за Лилиън Пендър. Момчето бе русо, осемгодишно, ходеше в светлосин гащиризон и изглеждаше ужасно тъжно. Сякаш е знаело, че няма да живее дълго. Една от причините да научим за смъртта му, бе, че тя откри ново поле за приключения пред момчетата и момичетата, които излизаха да продават картички. Много момчета задържаха част от парите за себе си и си купуваха неща, които винаги са мечтали да имат, преди всичко джобни ножчета. Няколко момчета с гордост разправяха за вещи, откраднати от магазините. Вълнението за най-малките трябва да е било толкова силно, че един ден със Сами Айзак и Теди Долън, които бяха под мое покровителство във Фред Финч, решихме да отмъкнем малко картички и да излезем на улицата да ги продаваме.
Отидох до канцеларията или ателието на Лилиън Пендър и видях, че на писалището лежат стотици картички, а вътре няма никой да ме попита какво търся. Взех цял куп картички и се измъкнах. Дадох на Сами Айзак, на Теди Долън, оставих и за себе си. После излязохме да видим какво ще излезе от нашето начинание.
Тичах една-две преки но Пералта, после по една друга улица, най-сетне натиснах звънеца на вратата на една къща. Отвори ми една жена. Разказах й историята на загиналото момче. Тя влезе за малко вътре и се върна с няколко монети, подаде ми ги и взе картичка. Спомням си, че очите й бяха просълзени, а гласът й — състрадателен.
Мъчно й беше за горкото момче, радваше се, че аз не съм мъртъв, и ми подаде парите.
Това ми се стори доста странно.
Хубаво беше да звъниш по вратите, да ти отвори непознат, да говориш с непознат, после да получиш пари от непознат, но имаше нещо друго. Парите са хубаво нещо, децата ги обичат заради самите тях, просто като монети, но това са смешни пари. Изпросени пари. Милостиня. Взех парите и изтичах обратно при Сами Айзак и Теди Долън. Разправихме си какво се е случило с всекиго от нас. Знаехме, че не е нужно да сме по на десет, единайсет или дванайсет години, за да звъним по вратите и да получаваме пари за картичките. Всеки от нас бе получил пари от хората, които отваряха. Не бяха само петаци. Истински пари бяха. Имаше монети от по четвърт и половин долар и няколко по-дребни.
