Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света

В два часа рече:

— Време е да затварям, мадам.

Жената плати деветте уискита със сода и тръгна. На прага поспря и се върна към бара.

(„Е, добре, мадам — каза си Макс. — Не съм на седемнайсет, но все още ме бива. Пък и четирийсет и осем не са толкова много. Да поговорим по въпроса, а? Ако толкова държите да се омъжите, вземете си някого на своята възраст. Омъжете се за мен.“)

Макс се наведе през бара към жената. Тя мачкаше в ръка една банкнота и взимайки си довиждане, я остави в ръката му. После се обърна и си тръгна. На вратата отново спря. (А Макс си каза; „Елате, мадам. Струва си да обмислим това. Вие сте запазена, аз съм на възраст и при това съм дискретен.“) Жената отново се приближи.

— Много се обичаме — каза тя. („По-скоро ние с вас се обичаме — помисли си Макс. — Мадам, вие и не подозирате колко влюбени сме един в друг. Кажете само една дума.“)

— Мадам — почна Макс. Чувстваше се глупаво. В очакване жената го доближи още повече.

— Да?

— Съжалявам — продължи Макс. — Тази вечер не дойде. За пръв път от две седмици.

— Няма значение — рече тя.

— Да ви потърся ли такси?

— Колата ми е отвън.

— С удоволствие бих ви закарал до в къщи — предложи Макс. — Искам да кажа…

— Шофьорът ми е в колата — отвърна тя.

И излезе, преди Макс да заобиколи бара и да отвори вратата пред нея. Отиде да заключи и през това време видя как шофьорът отваря вратата на автомобила, помага на жената да влезе и потегля.

Макс постоя две-три минути до вратата. („А с мен какво става?“ — помисли си той.) Върна се на бара и разтреби всичко. Облече си палтото, но после си наля една чаша и замислено отпи.

На вратата някой потропа, но Макс и не помисли да извика, че е вече затворено.

Почука се пак и той чу гласа на Пит.

— Хей, Макс! Пусни ме за малко.

Макс отвори и Пит влезе.

— Макс — рече той, — дай да пийна едно. Нещо ми се случи. Влюбен съм.

— Да, зная — каза Макс.

— Ти знаеш! — възкликна Пит. — Та ние се запознахме тази вечер.

— С кого? — попита Макс.

— С най-хубавото момиче на света, Макс — отвърна Пит. — Още е хлапачка, но е чудесна. Толкова невинна и естествена и… за бога, не ме е срам да си кажа… чудесна е!

— Ти и преди си казвал „чудесна“ — отбеляза Макс.

— Сега е на четиринайсет години — каза Пит. — И къде мислиш я открих?

Макс се замисли.

— В киното? — предположи той.

— Не. Снощи, вместо да отида на една среща, реших да се прибера. И пред цветарницата на ъгъла ми хрумна да купя някакви цветя за нашите. И я открих при цветаря. Дъщеря му е. Полуирландка, полуиталианка. Хубава. Скромна. И си няма гадже. Купих цветята, занесох ги в къщи и седнахме да побъбрим с нашите, докато се върне баща ми. А той отишъл в службата да поработи извънредно. След малко отивам пак в цветарницата, запознах се с нейните родители и ги попитах може ли да я заведа на кино. След киното я изпратих до тях и оттогава досега се мотая из града.

— Аха — кимна Макс. — Това е добре.

— А тук как беше? — попита Макс.

— Не беше лошо.

— Някой приятел?

— Няколко души, не ги познавам.

— А интересни кръчмарски разговори имаше ли?

— Да, малко.

— Един ден ще си отворя бар — рече Пит. — Обичам да срещам най-различни хора и да ги слушам, като си приказват.

— Така ли?

— Да — отвърна Пит. — Разнообразието, Макс. Всичките най-различни хора. Всичките различни лица. Всичките говорят различно. Особено ми се ще да ги слушам, като се смеят. Знаеш ли тя как се смее?

— Не.

— Като ангел — рече Пит. — Направо ми скъса сърцето. И ме натъжи повече от всичко на света. Влюбен съм, а единствената беда е там, че светът е пълен с такива.

— Прав си — рече Макс.

— Там е работата — каза Пит. — Толкова са много.

— Вярно, много са — съгласи се Макс.

— И са навсякъде — продължи Пит. — Където и да идеш. Това момиче беше в цветарницата, точно в нашия квартал. А като си помислиш колко още квартали има! Колко още градове. Стотици хиляди.

— Да — рече Макс. Почувства се стар, но доволен, че си има място в живота, че работата му е лека и времето за работа минава леко, че има покрив над главата си и старото равнодушие към онези стотици хиляди. — Да — повтори той. — Така е, Пит.

Пит изпи второ уиски и хвърли един долар на бара.

— Тази вечер аз черпя — рече Макс.

— Благодаря. Утре ще се видим в… — почна той, но прекъсна. — Може известно време да ме няма. А оттук до нас има към три мили.

— О кей — рече Макс.

— Е, хайде — каза Пит.

Макс проследи походката му — пъргава и чевръста като на сцена. Сложи си шапката, излезе и заключи вратата. Зави бавно зад ъгъла, благодарен повече от всякога на старото си равнодушие и все пак малко раздразнен от своя удобен живот.

,

Информация за текста

© Уилям Сароян

© 1971 Нели Константинова, превод от английски

William Saroyan

Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2009

Издание:

Уилям Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1971

Подбор и превод от английски език: Нели Константинова

Редактор: Кръстан Дянков

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Бети Леви