Най-добрият пиколо на света

отговорите от малките късчета хартия в ръкавите си и това го разпали още повече, като си помисли как може такъв невежа като стария Алвин да му казва той да слезе един етаж, за да го набие, тъй че вместо да слезе с асансьора, той се втурна надолу по стълбите, а старият Алвин го чакаше, горящ от желание да го повали безжизнен. Елмър се нахвърли бясно към него и улучи стената с юмрук, а старият Алвин се втурна към Елмър и си загуби едната обувка.

В този миг иззвъня звънецът и старият Алвин се запъти към кабината си, защото смяташе за свое задължение да се отзовава, независимо какво става, но Елмър бе застанал пред вратата и го удари с юмрук два пъти по-добре от Джон Л. Съливан2 или който и да е друг, а старият Алвин рече:

— Ще ни изхвърлят! Дявол да те вземе, махай се от пътя ми, иначе и двама ни ще изхвърлят.

Старият Алвин съжаляваше ужасно, че бе пожелал секретарката на Уил Колинът, защото всичко ставаше много опасно и ако звънецът е бил натиснат от Джон Фоулър, сигурно ще бъдат уволнени. Джон Фоулър бе собственик на сградата, уволняваше и назначаваше и ненавиждаше всеки, който не си гледа работата.

Елмър се почувства достатъчно удовлетворен, за да пусне Алвин да си влезе в кабината. Знаеше, че старият е уплашен до смърт, а от това Елмър се чувстваше по-добре и от оня случай, когато бе спечелил седем долара от китайската томбола, макар че непрекъснато си мислеше какво ще стане, ако наистина го уволнят дето не е позволил на стария Алвин да си влезе в кабината и да се отзове на повикването.

Той само каза на стария Алвин, че е избрал най-бързия път към самоубийство, а старият Алвин взе да го моли да се отстрани от пътя му. Звънецът звъня десетина пъти, а Елмър размахваше юмруци под носа на Алвин като световен шампион по всичко.

Чувстваше се по-добре дори и от оня неделен следобед, когато изяде цели две дини, докато жена му раждаше в болницата бебето, което по-късно умря.

Тогава старият Алвин хукна към стълбището, за да се качи на третия етаж и да се отзове на повикването от кабината на Елмър, но Елмър го хвана за крака и Алвин рухна назад върху му. Елмър загуби съзнание, защото главата на стария Алвин го бе ударила по главата. Старият Алвин също загуби съзнание. И тогава, сякаш нарочно, всички от сградата едновременно поискаха да излязат и всички извън нея поискаха да влязат, а звънците дрънчаха като на Коледа. Елмър и старият Алвин бяха мъртви за света и усмихнати.

Самият Джон Фоулър изля върху Елмър и стария Алвин кофа вода, която домъкнаха отнякъде, и лично ги попита каква идиотщина им е хрумнала. Елмър поиска да спомене нещо за своето гимназиално образование, но не можа дума да обели, а старият Алвин съзнаваше, че не може да им даде никакво обяснение за отношението си към секретарката на Уил Колинът, тъй че и двамата си мълчаха.

Най-сетне Елмър проговори:

— Мистър Фоулър, нали знаете, че съм завършил гимназия?

— Не знам — отвърна мистър Фоулър. — Е, какво от това?

Изведнъж Елмър се почувства десеторно по-зле, както му беше десеторно по-добре да задържа стария Алвин с размахани под носа му юмруци, тъй че се чудеше какво да каже.

— Мислех си, че не е лоша идея да се организира състезание за най-добър пиколо.

— За какъв дявол! — рече мистър Фоулър.

— Защото ми се струва, че съм най-добрият пиколо в града — отвърна Елмър, но му беше по-противно от всякога, защото досега не се бе държал така, винаги бе любезен и скромен и нито веднъж не бе говорил тъй, както сега.

— Ти да си най-добрият пиколо в града? — учуди се мистър Фоулър. — Ти не си с всичкия си. Най-лошият в града, най-лошият изобщо. Защо, по дяволите, си се бил със стария Алвин?

На Елмър му се щеше да направи едно от двете — да се разплаче или да удари мистър Фоулър право в лявото ухо. Тъй че той почна да плаче. Сега вече знаеше колко лошо излезе всичко и не искаше да се връща в къщи, понеже трябваше да каже на Ани, че си е загубил мястото, а тя или щеше да го убие, иди да направи живота му такъв ад, че да го накара да се самоубие.

Мистър Фоулър изглеждаше вбесен и си запали пурата, старият Алвин просто седна в канцеларията и се замисли. За бога, дори с тази огромна цицина всичко, за което можеше да мечтае, бяха пълните крака на секретарката на Уил Колинът.

Това е всичко.

И тъй, оня старец, мистър Фоулър, каза, че ще им даде последен шанс и на другия ден те отново се явиха на работа. Близо три месеца нещата изглеждаха непоправими; Елмър просто не можеше да навлезе отново в ритъма. Настъпиха студените зимни дни и това бе непоносимо. По цял ден трябваше да повтаря „Заповядайте“ на пътниците и като се качват и като слизат от асансьора, и успяваше едва десетина пъти дневно да спре плавно на нужния етаж, а дори и да успееше, не го правеше с онази грациозна лекота, както по времето, когато се чувстваше добре и знаеше, че гимназиалното му образование не е било напразно. На всичко отгоре не отваряше вътрешната врата прецизно и леко, както по-рано, и когато някой го заговореше за времето, той изобщо не се досещаше какво да отвърне. Той, който само преди половин година беше най-любезният и приятен събеседник.

На всичко отгоре Ани очакваше дете. Всичко бе наопаки. Все още изплащаше петдесетте цента седмично за парцела в гробищата и никога не им оставаше и един дайм в повече, а годините, през които доби гимназиално образование, му се струваха направо похабени, дори по-зле и от времето, когато замина за Сан Франциско; на повече от двеста мили, цял месец се мъчи да изкара някак си в големия град и едва ли не умря от пневмония и носталгия по това малко градче.

Той само изкачваше асансьора до шестия етаж, после го сваляше до партера, нагоре и надолу, и вече изобщо не мислеше за шампионата, чувстваше се неимоверно зле и когато някой отвореше дума за времето, изобщо не му отговаряше.

Докато един ден най-неочаквано, слизайки от петия етаж с някаква напарфюмирана дама, той откри, че е юни и че идва лятото, и се почувства ужасно добре. И как плавно само спря асансьора на партера и как леко се олюляваше кабината — също като миналата година, и колко приятно ухаеше дамата. За бога, нищо на света не можеше да му попречи да прилага своето гимназиално образование. Около средата на август той влезе в блестяща форма — достигаше прецизно етажа, прецизно плъзгаше ръка по вътрешната врата, кимваше любезно с глава към пътниците и поддържаше най-непринуден разговор за времето и какво ли не още. Асансьорът се спускаше плавно, градът бе малък и прекрасен, времето — топло, а самият той — едва ли не световен шампион по всичко.

,

Информация за текста

© Уилям Сароян

© 1971 Нели Константинова, превод от английски

William Saroyan

Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2009

Издание:

Уилям Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1971

Подбор и превод от английски език: Нели Константинова

Редактор: Кръстан Дянков

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Бети Леви