Останалите се разсмиват.
— Хубаво му го рече!
Преди да седне, борсовият посредник прегръща Мариет през раменете.
— Неделя е, Мариет. Сигурно следобед ще отидеш с гаджето на кино?
— Де да можех! Днес е почивният ден на Антоанет. Само ми е до гаджета — цял ден крак няма да подвия от шетня!
Борсовият посредник сяда срещу гладко избръснат умърлушен старец. Бръснатият тутакси започва да разказва оживено. Борсовият посредник не го слуша, криви лице и подръпва брадата си. Те никога не се изслушват взаимно.
Разпознавам хората на съседната маса — дребни търговци от квартала. В неделя техните слугини „го удрят на живот“. Затова те идват тук и сядат винаги на една и съща маса. Мъжът яде сочна и розова говежда пържола. Разглежда я отблизо и от време на време я души. Жената ровичка в чинията си. Тя е към четиридесетака, пълна и руса, с румени, покрити с мъх страни. Под копринената блуза се очертава хубава, стегната гръд. Не пада по-долу от мъжете и самичка пресушава бутилка бордо при всяко сядане на трапезата.
Ще се зачета в „Йожени Гранде“. Не че ми е кой знае колко приятно, но нали все нещо трябва да се прави. Отварям книгата наслуки: майката и дъщерята говорят за зараждащата се любов на Йожени:
Йожени й целуна ръка и каза:
— Колко си добра, мила мамичко!
При тези думи състареното майчино лице, повехнало от дълги мъки, светна.
— Харесва ли ти? — попита Йожени.
Госпожа Гранде само се усмихна. После, след кратко мълчание, каза тихо:
— Обичаш ли го вече? Това би било лошо.
— Лошо ли? — възрази Йожени. — Защо? Той ти харесва, харесва и на Нанон, защо да не ми харесва и на мене? Слушай, мамо, хайде да му наредим масата за закуска.
И захвърли ръкоделието си; майката също остави своето плетиво и каза:
— Ти си полудяла!
Но на драго сърце оправда лудостта на дъщеря си, като я сподели. Йожени повика Нанон.
— Какво искате пак, госпожице?
— Нанон, нали ще има сметана за втората закуска?
— Е, за втората закуска ще има — отвърна старата прислужница.
— Добре тогава, дай му силно кафе. Господин Дьо Грансен казва, че в Париж правят кафето много силно. Сложи много кафе.
— А откъде да взема?
— Купи!
— Ами ако ме срещне господарят?
— Той отиде на ливадите.28
Съпрузите от съседната маса не са продумали, откак съм дошъл. Гласът на мъжа внезапно ме изтръгва от четивото.
Развеселено и загадъчно той казва:
— Видя ли, а?
Жената се сепва и го гледа така, сякаш се отърсва от някакъв унес. Той хапва и отпива, после със същия лукав вид възкликва:
— Хе-хе!
Тишина. Жената пак се е заблеяла.
Изневиделица тя потръпва и пита:
— Какво рече?
— Сюзан вчера.
— А, да — отвръща жената. — Беше ходила у Виктор.
— Аз какво ти виках?
Жената раздразнено отмества чинията си.
— Не е вкусно.
По целия ръб на чинията има сивкави късчета месо, които тя е изплюла. Съпругът продължава мисълта си:
— Това женче…
Замълчава и вяло се усмихва. Срещу нас старият борсов посредник милва Мариет по ръката и леко пъхти. След малко чувам:
— Нали ти казах оня ден…
— Какво си ми казал!
— За Виктор, че ще отиде при него. Какво има? — изведнъж пита той стреснато. — Не ти ли харесва?
— Не е вкусно.
— За нищо не ги бива — заявява той вещо, — не е като по времето на Екар. Знаеш ли къде е Екар?
— Нали бил в Домреми?
— Да де, ама откъде знаеш?
— От тебе, миналата неделя ми каза.
Тя хапва малко среда от хляба, който се валя върху книжната покривка. После е ръка приглажда хартията по ръба на масата и колебливо изрича:
— Ама не си прав. Сюзан не е такава…
— Може, пиленце, може — отвръща той разсеяно. Шари с поглед, за да открие Мариет, прави й знак.
— Горещо е.
Мариет свойски се опира на края на масата.
— Топло е, да — плачливо издумва жената. — Тук е задушно и говеждото е жилаво, ще се оплача на собственика, не е като едно време, Мариет, я открехнете малко прозореца.
Съпругът отново се захилва:
— Абе ти не я ли видя как си върти очите?
— Кога, душко?
Той ядно и присмехулно подражава на тона й:
— Кога, душко, кога, душко! Ама че си завеяна — все едно падаш от небето.
— За вчера ли говориш? Добре де.
Той се смее, зареял поглед в пространството, и много бързо, някак прилежно, изрича:
— Ококорила беше очи като плочи.
Толкова е доволен, че сякаш забравя какво е искал да каже. Тя на свой ред се развеселява без злонамереност.
— Ха-ха, хитрушан си ми ти. — Лекичко го тупва по рамото. — Хитрушан, хитрушан.
Той повтаря още по-самодоволно:
— Очи като плочи.
Но тя вече не се усмихва:
— Не, тя е свястна жена, сериозно ти говоря.
Той се навежда към нея и дълго й шушне на ухото. За миг тя го гледа зяпнала, с леко напрегнато и ухилено лице, сякаш всеки миг ще се разкикоти, после внезапно се отдръпва и го одрасква по ръката.
— Не е вярно, не е вярно.
С благоразумен и сговорчив тон той обяснява:
— Слушай, душко, ами че нали той сам си каза: ако не беше вярно, щеше ли да го казва?
— Не, не, няма такова нещо…
— Ама нали той го каза — представи си, че… Тя се разсмива.
