несъсредоточена върху нищо. Дали е в мен? Ако ли не, тогава засяга стаята, града, природата; трябва да избера.
Мисля, че промяната е у мен: това е най-простото решение. И най-неприятното. Така или иначе, трябва да си призная, че съм склонен към внезапни обрати. Работата е там, че рядко се замислям, а множество дребни преображения незабелязано се натрупват у мен и някой ден се получава същински прелом. Ето защо животът ми наглед е непоследователен и разпокъсан. Когато напуснах Франция например, се намериха доста хора да заявят, че постъпката ми била необмислена. А когато след шест години пътешествия неочаквано се завърнах, навярно пак съм дал повод да се окачестви решението ми като приумица. Още се сещам за срещата с Мерсие в кабинета на онзи французин — висш служител, който миналата година си подаде оставката заради случая „Петру“. Мерсие тръгваше за Бенгалия на археологически разкопки. Открай време ми се е искало да отида в Бенгалия и той настояваше да замина с него. Сега се питам защо. Мисля, че не е бил сигурен в Портал и е разчитал на мен да го държа под око. Не виждах никаква причина да откажа. И дори ако тогава се бях досетил за тайничките му кроежи във връзка с Портал, това би било допълнително основание да приема предложението, и то с възторг. А аз стоях вцепенен, не можех думица да кажа. Взирах се в една кхмерска статуетка, поставена върху зеленото сукно, до телефона. Струваше ми се, че съм изпълнен с лимфа или с хладно мляко. С биволска търпеливост, под която прозираше леко раздразнение, Мерсие обясняваше:
— Нали разбирате, имам нужда от официално потвърждение. Знам, че накрая ще склоните, така че е по-добре веднага да ми дадете съгласието си.
Той имаше черна брада с червеникави оттенъци, от която се носеше благоухание. При всяко движение на главата му усещах лъх на одеколон. После внезапно се сепнах, изтръгнах се от шестгодишния си унес.
Статуетката ми се видя неугледна и пошла и осъзнах, че дълбоко се отегчавам. Не успявах да проумея защо съм в Индокитай. Какво търсех тук? Защо бях тъй странно облечен? Страстното ми увлечение беше мъртво. Години наред то ме бе обладавало и подмятало насам-натам, но вече се чувствах празен. Друго обаче беше най-лошото: пред очите ми лениво се очертаваше някаква завладяваща и блудкава представа. Не ми бе ясно каква точно, но тя дотолкова ме отблъскваше, че не можех да я възприема. И всичко някак се свързваше с мириса от брадата на Мерсие.
Съвзех се, кипнал от гняв против него, и сухо отвърнах:
— Благодаря, но мисля, че се напътувах: време ми е да се завърна във Франция.
Два дни по-късно отплавах с параход за Марсилия.
Ако не се заблуждавам и множеството натрупващи се признаци действително предвещават, че в живота ми предстои нов обрат, то признавам, че се боя. Не че животът ми е богат, нито пък има тежест или стойност. Но се плаша от това, което ще се зароди, ще ме обладае и тласне кой знае накъде. Ще трябва ли отново да замина, да оставя недовършено всичко — проучванията, книгата? Дали след месеци, след години ще се пробудя изтощен, разочарован, сред нови порутини? Бих искал да прозра в себе си, преди да е станало твърде късно.
Вторник, 30 януари
Нищо ново.
От девет до един се занимавах в библиотеката. Нахвърлих дванадесета глава и всичко, свързано с пребиваването на Ролбон в Русия до смъртта на Павел I. Свърших доста работа: повече няма да се занимавам с тези въпроси, докато не седна на пиша на чисто.
Часът е един и половина. Намирам се в кафене „Мабли“, похапвам сандвич, всичко е горе-долу наред. Впрочем в кафенетата всичко винаги е наред, особено в „Мабли“; заслугата е на собственика, господин Фаскел, чиято простовата външност действа разведряващо и успокоително. Скоро ще настане време за следобеден сън, очите му вече розовеят и се премрежват, но походката му си остава наперена и пъргава. Той снове между масите, приближава се до клиентите и поверително пита:
— Добре ли се чувствате, господине?
Усмихвам се на бодростта му; в часовете, когато заведението се опразва, главата му също се опразва. От два до четири кафенето опустява, тогава господин Фаскел пристъпва като замаян и докато келнерите гасят осветлението, той сякаш изпада в безсъзнание; остане ли сам, тутакси придремва.
Все още има двадесетина посетители — ергени, скромни инженерчета, чиновници. Те хапват надве- натри в семейни пансиони, които на шега наричат „лавки“, но понеже имат потребност от известен лукс, идват тук след обяда, пият по едно кафе, играят на зарове и тихо шумолят — ненатрапчив шум, който не ме дразни. На тях също им е необходимо да се събират по неколцина, за да съществуват.
А аз живея сам, съвършено сам. Никога с никого не говоря; нищо не получавам и нищо не давам. Самоукия не се брои. Впрочем не бива да забравям и Франсоаз, съдържателката на „Железничарска среща“. Но разговарям ли с нея? Когато след вечеря тя ми поднася халба бира, понякога я питам:
— Имате ли време днес?
Тя никога не отказва и аз я сподирям в някоя от големите стаи на първия етаж, които се дават под наем на час или на ден. Не й плащам: любим се на разменни начала. На нея това й доставя удоволствие (трябва й по един мъж дневно, така че поддържа отношения с доста други освен мен), а пък аз се пречиствам от някои меланхолични настроения, чиято причина ми е пределно ясна. Ала едва си продумваме. Какъв смисъл би имало? Всекиму своето; всъщност за нея аз си оставам най-вече редовен посетител на кафенето. Докато съблича роклята си, тя ме пита:
— Я ми кажете, да сте чували за някакъв аперитив „Брико“? Защото тая седмица двама клиенти искаха да си поръчат. Момичето се видя в чудо и дойде да ме предупреди. Търговски пътници бяха, сигурно са пили от това нещо в Париж. Ама аз пък не обичам да купувам слепешката. Ако нямате нищо против, ще си остана с чорапи.
Навремето — и дори дълго след раздялата ни — разсъждавах заради Ани. Сега вече не разсъждавам заради когото и да било; дори не се старая да си подбирам думите. Мислите се леят в мен, повече или по- малко бързо, не ги избистрям, оставям ги на воля. По липса на връзка с думи те обикновено се запазват мъгляви. Очертават смътни причудливи форми, разсейват се и аз тутакси ги забравям.
Прехласвам се от младите хора тук: докато пият кафето си, разправят ясни и правдоподобни случки. Ако ги запиташ какво са правили вчера, не се смущават — осведомяват те с две думи. На тяхно място щях да пелтеча. Вярно е, че много отдавна никой вече не го е грижа как си прекарвам времето. Когато заживееш сам, постепенно отвикваш да разказваш: правдоподобното отмира едновременно с приятелските отношения. Оставяш събитията да си текат, виждаш как внезапно изникват хора, които говорят, а после си отиват, оплиташ се в случки без начало и край: съвършено негоден си за свидетел. Затова пък не ти убягва нещо неправдоподобно, безотказно възприемаш всичко, на което по кафенетата никой не би хванал вяра. В събота например, към четири часа следобед, дребна женица в небесносиньо подтичваше заднишком по дъсченото мостче край строежа на гарата, смееше се и развяваше кърпичка. В същото време някакъв негър в кремав шлифер, жълти обувки и зелена шапка се зададе иззад ъгъла на улицата, като си подсвиркваше. Жената продължаваше да се движи гърбом и връхлетя върху него точно под провесения на оградата фенер, който вечер се пали. И тъй, в един и същ миг там се оказаха оградата със силен мирис на влажно дърво, фенерът, дребната руса женица в обятията на тъмнокожия под опаленото небе. Ако бяхме четирима или петима, предполагам, че щяхме да отбележим сблъсъка, бонбонените цветове, красивото синьо манто, напомнящо пухеник, светлия шлифер, червените стъкълца на фенера и да прихнем пред изумлението, което се изписа на двете детински лица.
Но сам човек рядко го напушва смях; за мен общата гледка се обагри с някакъв особен смисъл, съвсем осезаем, дори натраплив, но избистрен. После всичко се разпадна, останаха само фенерът, оградата и небето — все още бе много красиво. Час по-късно фенерът светеше, вятърът фучеше, небето тъмнееше — нищичко не се бе съхранило.
Не че всичко това е кой знае колко ново; от подобни безобидни вълнения никога не съм бягал, дори напротив. За да ги изпиташ, трябва да си мъничко самотен, точно толкова, колкото при сгода да се отърсиш от правдоподобието. Ала аз оставах на повърхността на самотата, в близост с хората, твърдо решен при
