особеност на типа на личностното развитие в тази епоха.
Сега трябва да направим следната бележка: примерно в Италия, във Франция — където възникват първите кълнове на модерна култура, в Германия — която се присъединява със „Синия рицар“ (1910–12 г.), все пак има широки среди, които разбират характера на този процес и които са изразени в него. Т.е. високите индивидуалности са много повече като брой. Това е епохата на т.нар. манифести — има цял един том с манифестите на футуристите — предизвикателни обръщения, предложения за тип култура, предложения за организация на културата и т.н. Въпреки общественото напрежение, което се създава от това предизвикателство, въпреки намесата и на държавни институции против (това го има и във Франция, само в Италия го няма — където Мусолини вдига на щит авангардистите, в Германия има с Хитлер много сериозни противоречия, защото Хитлер е човек на традицията). В България такова нещо няма. Настъпва една средновековна самота за интелекта.
При тази ситуация да бъдеш личност е изравнено най-малко с дребно хулиганство, ако не с престъпление. Хората с интелектуални данни, които са в контекст със своето време — често пъти учили или специализирали на Запад, или придобили едно добро образование (не с оглед взимането на диплома, а с оглед образуването на някаква стойност в себе си) — техният живот се превръща в ад. Това го има още в турската администрация — пълна неприложимост на определен тип интелектуалци, т.е. на тия, които могат. Един случай на приложение на по-развити личности е благословената барон-Хиршова железница и турските пощи, където са били необходими грамотни хора с български и френски език. Но това не са многобройни места, а хората от тоя тип животът ги произвежда. През 30-40-те год. ние имаме 4–5 души, които са били в Париж, но в 60-те год. не е така. В 60-те българите представляват мнозинството в „Робърт Колидж“, американския колеж в Цариград, също и във френския лицей в Цариград. В 60-те год., по данни на Николай Генчев, на 20 места в България се преподава обучение изцяло на френски език. От 60-те год. са запомнени първите големи английски библиотеки (частни), помни се как еди-кой си на стълбището си направил рафтове, на които сложил всички томове на Енциклопедия Британика. Помнят се вече интелектуалци, които имат в дома си Голямата Френска енциклопедия. Такива хора дали са необходими обществено, няма значение, те имат интелектуални склонности и възможности, които не могат да бъдат потиснати, имат материални средства, за да придобият съответното образование и го придобиват. Те са наказани. Изходът за интелектуалния слой е само един: самота. Вън от всякаква общност. Може би се срещат помежду си, на семейни и приятелски срещи, дори създават малки кръгове, особено в провинцията, където общуват било около книги или с прословутите семейни вечеринки — с най-различни забавления. Но има пълно скриване от обществото и обществените ангажименти.
Тоя вид скритост, от една страна, създава големия уют на частния живот у нас. Трябва да ви кажа, че българската къща през Възраждането не е уютна — тия грамадни къщи, които ние знаем, не са за обитаване, а за производство — тъкане, предене, боядисване… И поради тая причина у нас не са възникнали и фабрики — събраната манифактура е ставала в дома. Така че възрожденският дом не е интимен. Грамадната порта като се отвори, влизат кираджийските коне с коли, които докарват памука и вълната или ги откарват за чепкане или за изпиране на реката; шетат т.нар. слугини, които по същество са тъкачни работнички, шетат момците, които също са заети в производството — и в този дом-производител няма място за мир, за оттегляне, за душевен живот. Той е динамичен и това дълбоко го отличава примерно от турските къщи и махали. Турците не познават тоя тип производство. Манифактурата е де факто български монопол и българско щастие, както и нещастие. Защото манифактурата внася социалното разслоение, докато турското население остава монолитно — земеделци, дребни търговци и дребни занаятчии, които работят в малки дюкяни с един-двама чираци и калфи. Така че българската манифактура създава и първите гнезда на социална мизерия.
След Освобождението старият манталитет се запазва, но вече има по-добри условия, вече има възможност за човека да се усамоти. Той може да бъде дребен чиновник или да работи в някоя магазия — най-често. Тези търговски работници са били сравнително добре поставени, защото вече е необходима култура на обслужването, вече има култура на обноските, не можеш в една голяма магазия да докараш един селянин. И такъв човек вече може да се затвори, да се усамоти. Той създава един интересен мир, който е напълно изчезнал, но в моето юношество още го имаше. Това са малки дворчета, заградени с много високи зидове, вътре е кладенецът, бухлатите чемшири, липата, ухаеща два месеца в годината, вътре са стрехите с многобройните лястовичи гнезда, беседката, която е нещо ново — където се събират и по време на дъжд, вместо да влизат вътре. Това е вече един частен идеал, който далече преди проникването на идеята за индивидуализма, която в България идва с Пенчо Славейков и с Фридрих Ницше, съществува като едно настроение.
И това е основата на българското лирическо изкуство, било в поезията, било в нашия разказ, който по принцип е лиричен, форма на лиричното изкуство. В българската литература е непознат разказът като предизвикателство, бунт, драма, с трагичен финал — той е непонятен. Тази интимност в живота на съсловието на интелектуалеца е причина в България да не се развие никакъв епически вид на изкуството: пълното отсъствие на романа до ден днешен, а също така липсата на драматургия. Тия драми, които имаме за класически, това е много елементарна литература, правена насила, за да има в Народния театър и български имена.
Това отдръпване на личността в себе си не е непременно негативно, но ако не бъде свързано със социалната страна. Едно е, ако аз съм обезпечен, ако не съм в конфликт със средата и извърша това отдръпване. Друго е, да не си подавам носа на улицата, за да не ме пернат по главата. И да устройвам от дома си не само убежище, а и скривалище. Това отдръпване на личността у нас има история. То е характерно още за античността, когато т.нар. литургии, обществени служби, почват да струват много скъпо и всички бягат от тях. И идва един момент, в който полисът насилствено ги възлага, защото литургиите за една година струват 40–50 хиляди сестерции. И в това оттегляне се явява за първи път частният човек, който е до такава степен абсолютно частен и несъпричастен към общото, че се обозначава като идиотес, частен, който минава в аспекта на идиот. Това е етимологията на тая дума. Тука, в България, има един континуум, една приемственост директно от античността, приемственост от социален характер, приемственост като социопсихика, приемственост като институции. Това явление остава и е дразнело извънредно много Ботев. В неговото стихотворение „Бързай странник“ (което разглеждат и така, и иначе, и до ден днешен не знаят за какво е писано) това е човекът, който не може да бъде мотивиран за обществен живот от нищо — нито от убийството на брат си, нито от убийството на баща си. Че тази черта е постоянна в българския живот, аз и сега имам редица примери. Имам един приятел психиатър, чийто баща е юрист, но е работил години със земеделците, по земеделско време е бил юрисконсулт на Министерството на войната. В 1944 г. земеделците го викат отново и той става съдия във Върховния военен съд, и по силата на това получава и чин генерал. По някакъв повод след заседание един съдия започва да говори за концлагерите на Хитлер и генералът казва: „И при нас ги има, какво ще говорите.“ Те му казват: „Генерал Наумов, Вие не знаете ли, че при нас те са трудови общежития.“ Генералът отговаря: тя е все тая, имената нямат значение. След три дена го арестуват и го пращат на Белене, където умира след 13 дни. Проблемът е следният. Синът му през цялото това време се е пазел от едно: никой да не научи, че баща му е умрял в Белене. Имам един комшия, чийто баща също е бил 10 години в Белене и никой не е научил, че баща му е бил там и е умрял там. Нито Данчо Наумов, нито Ножаров са били мотивирани от тая причина да вземат някакво политическо решение, дори след 1989 г. Данчо Наумов, Бог да го прости, един път ме вика да ми изплаче тайната си и отваря досието на баща си, което е направил сам: кръщелно свидетелство, диплома от Франция, заповед за производство в генерал, смъртен акт. И накрая ми показва: през 1957 г. понеже нали е генерал и т.н., в реабилитацията пращат на сина и един чек от 3000 лв. (тогава голяма сума), който той не е използувал никога и го е запазил неизплатен за баща си. Този човек, много умен иначе, за мен беше цяла загадка. Той намери начин да отиде да работи в Източна и в Северна Африка, прекара там 15–20 години. Никой не може да го извади от неговото съществуване на частен човек. Социологията може да регистрира такива случаи, в които кръвното унищожение на най-близкия човек, не може да извади индивидуалността от състоянието на идиотизъм.
Това е едно общо състояние, което тежи върху цялата нация. Благодарение на американската социология знаем вече т.нар. референтни групи. Интелектуалната класа има характер на референтна група, което ще рече, че останалите конституират своето поведение по неин образец. Референтните групи в Америка са изучени най-напред в американската армия. Поведението на сержанта, на подофицера формира
