донасяше своите оловни облаци и върху земята се изливаха обилни дъждове. Блатото, чиято хладна повърхност през сухите летни дни доста беше спаднала, насъбра води от потоците.
Габер лежеше в ловната колиба, слушаше гръмотевиците и песента на вятъра. Гледаше през прозореца как опадалите листа лудешки танцуват. Мислеше си за сръндака и замечтано чакаше времето да се укроти и в зелените гъсталаци да светне слънцето. Кучето кротко лежеше до него, гледаше с разбиране своя господар, когато споделяше мечтите си, и ласкателно въртеше опашка.
Хубавото време отново измъкна Габер на мочурището. Сега беше измислил нова измама. В края на блатото, близо до главния проход на сръндака, той си избра разклонена, доста висока ела. Направи в короната й удобно място за сядане, от което великолепно можеше да наблюдава обширното блато.
Толкова се радваше на новото си високо чакало, че рано следобед вече седеше свит между клонките като хищна птица, неуморно чакаща плячката си. Така прекара няколко дни на елата, без да стреля нито веднъж. Няколко пъти мярна сръндака с далекогледа и с разтуптяно сърце гледаше как животното пасе отпреде му, и всеки път оставаше разочарован, щом после изчезнеше в гъсталака. Сръндакът вече сменяше козината си и в този сив цвят изглеждаше още по-мощен.
Когато скоро след настъпването на нощта ловецът слезе от дървото, той долови пляскане на птичи крила и тихи стонове. Бекасите се готвеха за прелет на юг. Разбра, че още дълго време сръндакът нямаше да се покаже.
Една сутрин, още преди да избледнее нощта, Габер се свиваше в короната на високата ела. Мочурището бе потънало в бяла като памук мъгла и ловецът предчувстваше хубав, слънчев ден. Трепереше от студ, зъбите му тракаха и за втори път се подкрепи с ракия. Развиделяваше се. Някъде далеч в елховата гора на равни интервали се обаждаше горска сова, после за малко престана и отново забуха. От близкия гъсталак се чу сребърният, звънък глас на яребица.
Изведнъж нещо изпращя. От клека се подаде сръндакът. Спря се до мочурището, загърнато в рядка, млечна мъгла. Няколко пъти изпъна едрата си глава срещу ранния полъх и след като чувствителният му нос не надуши нищо, спокойно започна да пасе.
Габер седеше като на тръни. Толкова се беше вдървил, че едва помръдна. Бавно провря стоманената цев между клоните и опря студения приклад до лицето си. „Прекрасен е!“ — помисли той. Следейки на мушка красивото животно, почувства блажено доволство. Обзе го нетърпение като на кръвожаден вълк преди скок. „Ако и сега не улуча, друг път няма да ми падне! Прицеля ли се лошо, ще го спипа някой друг.“ Завистта заклокочи в сърцето му, тъмна, тайнствена, злонамерена и силна. Габер имаше избухлив характер, бързо се ядосваше и трудно се владееше. Ръката му, нервно стиснала стоманата, не можеше да се успокои. Мушката се плъзна по сивата козина и опасно спря на мястото близо зад лопатката. С оръжейния трясък, пронизал горската тишина, се строполи и сръндакът. Внезапно, напрягайки всички сили, той се надигна от земята и с бавни, болезнени крачки запристъпя към средата на мочурището. На ловеца му се зави свят. Стоеше объркан, тревожен и разтреперан. Рядката мъгла вече скриваше животното, той отново стреля два пъти, но не улучи. После като трескав, като ловка катерица се спусна по клоните на елата. Втурна се през клековия пущинак. Чак когато размекнатата почва зажвака под краката му и той се заклатушка из тинята, намали крачки. Да го гони ли като луд по петите му?! Колебаеше се с мъка в сърцето. Сети се за кучето, което можеше да пусне. Помисли още миг и си каза: „Габер, не бъди страхливец и не оставяй трофея в блатото. Ти улучи сръндака. Щом мочурището удържа него, ще удържи и тебе“.
С пушка в ръката, той крачеше предпазливо по тревистите места и навлизаше навътре. Воднистата почва под краката му беше податлива, опасна, огъваше се. На мястото, където го бе уцелил, имаше късче от разкъсан дроб, земята бе разровена и ясночервената кръв, обагрила дирята на сръндака, водеше нататък, към средата на замъгленото блато.
Сляпа смелост неудържимо дърпаше Габер по тази следа все по-навътре и по-навътре към покритата с мъгла вода, пълна със скрити тайни и опасности. Надяваше се, че ако почвата не пропадне под краката му, ще успее да стигне сръндака. Вече по-смело се люшкаше и се клатеше по-нататък, като от време на време затъваше. Забеляза го, легнал върху голата земя, едва на изстрел пред себе си. Животното го подуши и повдигна глава. В тъмните, дълбоки, помътнели очи проблясваше гаснещ живот. Ловецът улови този блясък и някакъв хлад близна сърцето му, тръпки го полазиха и усети болка в главата, някъде зад очите. Вдигна оръжието, за да го доубие и облекчи мъките му, но преди да натисне спусъка, главата на сръндака тежко се строполи на земята.
Ловецът дори не беше забелязал, че водата е стигнала до глезените му и че с всяка крачка затъва все по-дълбоко. Помагаше си, като се хващаше за стръковете трева. Мочурището ставаше опасно, водата хладно пробляскваше, виждаше се все по-малко трева, мъхът ставаше все по-нисък и рядък.
А Габер искаше да стигне сръндака. С усилие измъкваше крака от тинята. Оставаше още малко. В един миг го обзе ужас. Стоеше сам в мъглата, навътре в мочурището. От далечната гора все още долиташе, но вече много тихо нежният, звънлив глас на яребица като песен от света, на който не принадлежи нищо от мочурището. „Върни се върни се!“ — предупреждаваше го някакъв вътрешен глас. А до сръндака оставаха само още няколко крачки. „Не мога! Трябва да стигна! Трябва! Трябва! Трябва!“ — повтаряше си той. „Не бъди глупав и страхлив, още две крачки и ще го влачиш за рогата обратно по твърдата земя. Ти го уби, Габер, ти, който дълги години владееш над живота и смъртта в тези гори.“
Почти докоснал вече с ръка прелестната, украсена с рога глава, ловецът отново затъна. Отначало хлътна до коленете, помъчи се да се измъкне или да клекне, но почвата под него започна да се разтваря. От гърлото му се изтръгна отчаян вик:
— Помощ! Помощ! Помощ!
Затъваше все по-дълбоко. Скоро потъна чак до гърдите. Мочурището започна да го поглъща. Колкото повече размахваше ръце, толкова по-здраво се затваряха невидимите, студени, лепкави клещи и го влачеха надолу към дъното. Обхвана го безнадеждност. Чувстваше, че полудява. С разтворени ръце се устреми напред към сръндака, но пръстите му само докоснаха окичената глава, плъзнаха се по муцуната и окървавения нос. Напразно се мяташе яростно, затъна до гуша, а земята под него изчезна.
Вятърът разгони мъглата. През очистеното ъгълче на небосвода слънцето хвърли няколко снопа ослепителна светлина.
Прегракнал, Габер все още крещеше за помощ и пляскаше с ръце по жвакащата вода, която извираше от тайнствените жили на земята. После само хъркаше. Калната вода задуши гърлото му и заля очите. Изхърка още няколко пъти, сетне ръцете му, сгърчени като нокти на хищна птица, се изгубиха под зеления мъх. Покри го вода, която миг след това се запени от малки, бели мехурчета.
Слънцето погълна бялата, рядка мъгла, разстилаща се над мочурището. Умиращият мъх засвети като злато. Безкрайната тишина на ранната утрин се разливаше през тъмнозелените гори чак до белите, заснежени планини.
Информация за текста
© Тоне Светина
© 1979 Мая Якимова, превод от хърватски
Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010
Издание:
Ловни разкази
ДИ „Земиздат“, София, 1979
Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска
Редактор: Радка Гоцева
Художник: Иржи Красл
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17612)
Последна редакция: 2010-10-22 12:00:00
