Няколко ключа към „Лолита“

му на средата, неговият протест. Този тип еротизъм не е характерен за масовото общество, в което и страстта е нещо преходно, нещо за бърза консумация (например пресметливата похот на майката на Лолита, в която господствува желанието без страст, удоволствието без любов). От тази гледна точка поведението на Хумберт дава израз на една загубила почвата си класическа позиция. Старата култура на чувствата води ариергардна битка върху необичайната плоскост на извратеното сексуално влечение. И Набоков е описал тази битка като нещо епично (отличаващо се с висока степен на вътрешна напрегнатост), демонстриращо качествата и възможностите на личността, нежелаеща или загубила възможност да се реализира по друг начин. Епична битка, в която сякаш се решава въпросът за основите на културата.

На всекидневната, нормална пошлост на средния човек се противопоставят силата на желанието, копнежът, обожанието, незаменимостта на обекта, всеотдайността. Еротизмът на Х.Х. е носител на романтичното, фетишистко, ритуално отношение към обекта и затова е фиксиран в един недостижим идеал — нимфетката, олицетворение на неомърсената женска красота. И точно тази му естетическа ориентация придобива критически функции.

Хумберт издига като еротичен идеал това състояние на жената, когато нейната красота още не е опорочена от живота. В тази му позиция се проявява естетическият утопизъм на една определена насока в класическата европейска мисъл. Неопорочената красота не може да остане на пиедестала като идеал не само поради натиска на действителността, но и поради логиката на собствената му страст. Култовият акт на възхвала и обожествяване на Лолита кулминира в реализиране на желанието, в опредметяване на идеализирания обект. Успоредно с логиката на живота (процесът на стареене — Лолита наближава предела, отвъд който ще престане да бъде нимфетка) и неговите действия допринасят за омърсяването, за деградирането на непорочната красота. Консумативността взима връх: Хумберт откъсва Лолита от социалната среда, превръща я в държанка, в сексуална робиня, способствува за корумпирането на личността й. В това е трагизмът на ситуацията: обречеността на обекта на обожание се превръща в обреченост на героя. Романтизмът, идеализацията, фетишизмът, класическата мярка — също се оказват оръдия на опошляването.

* * *

Очевидно Набоков е бил изправен пред сериозни затруднения относно начина, по който би могъл да завърши своя роман. Той не третира героя като престъпник и в същото време не може да прикрие вината му, не може да го оневини. При това положение естествено е да се очаква, че развръзката ще се насочи в руслото на автоматизмите, създадени в популярната жанрова култура, които и без това авторът през цялото време използува. Те до голяма степен се облягат на механизмите на сляпата съдба, чрез която проговаря възмездието, което пък се явява инструмент на нормалното. Съществувала е възможност и за условно, гротескно, в стила на епатажа разрешаване на финала. Но Набоков отхвърля тези две крайни решения, тласкайки логиката на разказа към една по-скоро битова развръзка. Той предприема рязък завой към ценностите на класическата култура, към стария тип психологизъм, към отново открития активен герой.

Това е резултат от дълбоката криза на Х.Х., преобърнала пластовете на душата му след предателството и загубата на Лолита. В годините на безплодно и безнадеждно търсене, в годините на жадуване за мъст той се преобразява. Загубата на обекта на сексуалния фетишизъм (реална и символична — междувременно Лолита е напуснала нимфическата възраст и той се освобождава от магията, която го е държала) води до отрезвяване, до проговаряне на съвестта, до разкаяние, до самообвинение и т.н. Тоест до сложна гама от чувства и преживявания, които също имат своя корен в основите на душата му, в класическата му формация, в моралните императиви на културата, от които се е бил отклонил, поемайки само по една от нейните пътеки. Хумберт преоценява своята интерпретация на класическата традиция, която е свеждал само до богатството на чувственото изживяване. Тази традиция се завръща като „нов“ мотив в поведението му със своята висока нормативност, отърсила се от налепите на декадентството, възвърнала непомръкналите си ценности.

Героят осъзнава своята двойна вина. Към Лолита, която е лишил от детство (една натоварена със значения символична ценност!) и от нормална житейска перспектива. Това довежда и до преоценка на антикултурата на малката: в щампите на нейното поведение, в душевната наглост, в детския цинизъм, в предвзетата скука той със закъснение открива броня за крехката й душа срещу агресията на изтънчената и перверзна култура. Нейната антикултура до голяма степен е и резултат на недоверие към неговата висока култура и следователно разкрива реални дефекти на тази култура, бариери, които тя самата спуска между себе си и „обикновения“ човек. Оттук започва вината на Х.Х. и към него самия, към собствената му енциклопедична личност, която е тласнал към полюса на дехуманизацията, свеждайки богатството на чувствения си живот до „безплоден и егоистичен“ порок, превръщайки се от ерудит в „петкрако чудовище“. За Лолита той не е любим, не е безкрайно обаятелен мъж, не е близък приятел, дори изобщо не е човек, „а само чифт очи и дебел фалос, дълъг педя и половина“. Тази самооценка прави от героя и първия критичен коментатор на това, което дава, след публикуването на книгата, повод за литературен скандал и обвинения в порнография. (Много интересен аспект представлява изследването на отношението между автор и герой. Съвсем категорично Набоков отказва идентификацията и преобладаващата позиция в разказа е разграничаването от героя му. В същото време не е трудно да открием редица по-частни моменти, в които героят се явява авторов говорител. Така че по същество романното действие предлага сложна плетеница от стратегическо „разграничаване“ и тактически „покрития“. За да се стигне до финалната част на романа, където недвусмислено се заявява тъждествеността на двете позиции.)

Набоков прави крачка назад, стъписва се от това, което си е позволил, изпитва страх от посоката, която е поел, от крайностите, до които е стигнал. Във финалните епизоди романът изоставя всички грижливо мотивирани условности и се насочва към дълбоката едноизмерност на „нормалното“. Една промяна не само неочаквана, но донякъде и произволна, тъй като психологически в малко вероятна, а е и прекалено изкусно и изкуствено мотивирана. Отпадат напреженията между различните културни пластове, изчезват играта и предизвикателството. Човешката комедия се отдръпва и под оголените души неочаквано проблясват библейските архетипове на греха и изкуплението, на жертвоприношението и пречистването. Актуализирани и подкрепени от климата на сурова морална взискателност, интимно свързана с мотивите на християнската етика (служба на дълга, жертвоготовност, себепреодоляване, победа над тленността на тялото и т.н.) в руската литературна класика. Следователно един митологичен ключ е сменен о друг.

Изявилите се на финала нравствени императиви задават поведението както на Лолита, така и на Хумберт. Редица изследователи на Набоков са правили паралели между съдбата на Лолита и някои от героините на Толстой, а също и с Пушкиновата Татяна от „Евгений Онегин“. И Лолита поема своята част от вината, приема скромния и тежък живот, посвещава се на добродушен, но посредствен и недъгав мъж, решава да бъде вярна на нелюбимия съпруг. Този неин избор, заедно с всичко останало (отдръпване на нимфическата магия, болезнено осъзнаване на вината и на житейския крах), намира отклик у Хумберт в едно друго поведение от саможертвен тип, чийто архетип трябва да търсим във вселената на Достоевски. Избухналата ревност и желание за мъст се пренасочват от Лолита към нейния похитител, който се превръща в своеобразно културно олицетворение на метафизичното зло на епохата. Но така или иначе, тази малко произволна конкретизация (= нужда от конкретизация) насочва разказа и Хумберт към драматурга Уотърпруф, неговия ироничен двойник, олицетворение на порока без страст, на разврата като компенсация за импотентността. За да спаси душата си, Х.Х. решава да премине през пречистването на обществото и за целта си определя ролята на екзекутор, която изпълнява по подобаващо ритуален начин. Наказанието има двоен обект: убивайки своя грозен двойник, той изпраща сам себе си на електрическия стол. Тоест превръща наказанието в самонаказание, а оттам и в изкупление.

От тази позиция повява друг тип фетишизъм — който, доста странно, има корените си във вътрешната противоречивост на класическо-хуманитарната формация на героя. Така че „обръщането“ не е чак толкова нелогично. На финала отчетливо може да си дадем сметка за това, че през целия разказ преминава една прикрита морализаторска позиция, чийто носител е самият нарушител на табутата. Дори в най-еротичните сцени, дори в най-предизвикателните изявления като контрапункт присъствува неизказана морализаторската гледна точка. В самия начин на изживяване на насладата пулсира внушението за нередност. Със страховете и’ машинациите си, с цялото си поведение героят, успоредно с пространството на еротичното, сам изгражда