1992

Юлиана Златкова1992

Всичко се обърка, понеже Петко отиде от сутринта да си вземе помощите за безработни, но не се беше прибрал до десет часа. Към девет и половина Дарина приключи с храненето и преобличането на Сашко и взе неспокойно да снове от балкона до прозореца и обратно, за да види не се ли задава мъжът й. Тя лекомислено остави детето без надзор и когато все пак отиде да го пригледа, го завари да вади ризата на баща си от кофата, където я беше накиснала. Дарина закъсня с частица от секундата, изпусна хлапето и то повлече дрехата по цимента. Майка му се втурна след него, подхлъзна се на мократа диря, падна на пода и толкова силно си удари крака, че й притъмня. Надигна се с мъка, а през отворената врата до нея от хола долетя безгрижният смях на сина й. Тя го последва, куцукайки. Детето със смях избяга в противоположния край на стаята и се скри зад секцията. Надникна иззад ъгъла и я погледна дяволито. Дарина вдигна ризата. Мократа дреха беше оставила голямо нащърбено петно на пода. Сашко доверчиво излезе от скривалището си и тя с все сила го удари. Той се разрева колкото му глас държи, а тя съжали, че го е ударила, защото и да го биеше, и да не го биеше, нов килим нямаше как да си купи. Този й го бяха подарили родителите й още преди изборите за Велико народно събрание. Застанаха на опашка в едни часа след полунощ, за да си вземат номерче и после чакаха три дена да им дойде редът. Редуваха се. Така беше тогава, нямаше килими. Нищо нямаше. А сиренето беше с купони. Това им беше сватбения подарък. Омъжи се веднага, щом завърши училище, а беше забременяла малко преди това. Може би в деня, когато дойде демокрацията. Плюс минус седмица. Тогава Петко си работеше спокойно в държав ното предприятие и на нея и през ум не й минаваше, че е възможно да го съкратят, както се случи преди два месеца.

Детето плачеше така жално, че Дарина се сапикяса. Прегърна го, целуна го, а след като се успокои, го остави в кошарката да си играе с олющеното дървено автомобилче, останало от нейното детство. Изпра на ръка ризата на Петко, пералнята отдавна беше сдала багажа, а пари за нова не се виждаха отникъде, и я простря. Хвана я яд на него, че беше настоял непременно днес да му изпере непременно тази риза, за да си я облече утре на интервюто за работа, защото му носела късмет.

Часовникът удари един път. Десет и половина. Трябваше да прави нещо, за да не се притеснява. Ако излезе на пазар, ще се разсее, и без това нямаха вкъщи кой знае какво за ядене. Навлече на детето шушляковото яке, отбеляза си не ум, че джобът се е разпрал. Трябва да го зашие, преди да се е скъсал съвсем, за да върне дрехата като му омалее в приличен вид. После братовчедка й вероятно пак щеше да го даде на някое дете. Сашко беше едва третото момченце, което го носеше. Дарина го върза в количката, без да обръща внимание на енергичните му протести и двамата изхвръкнаха навън.

Хладният дъх на облачния есенен ден й донесе смътно безпокойство. Защо ли Петко се бавеше толкова? Дали не му се е случило нещо лошо? Едва бе направила няколко крачки по улицата, гумата на предното ляво колело се разцепи на две и се изтърколи по бордюра и продължи по платното. Дарина заряза количката, хукна след гумата, настигна я, хвана я, върна се тичешком и я закрепи на мястото й и тръгна да слиза от тротоара, за да пресече. Рязко изскърцаха спирачки и лъскав „Мерцедес“ за малко не връхлетя върху количката и детето й. „Кола! Кола! — извика радостно Сашко. — Кола! “ Майка му замръзна от ужас. Автомобилът се закова на сантиметри от тях. Косматият му собственик с хавайска риза, крайно неподходяща за сезона и безброй златни верижки по козината си, изпсува, даде газ, профуча край тях и изчезна зад ъгъла, като ги засипа с облак изгорели газове.

Дарина забута количката към пазара, но тревогата за Петко се върна с нова сила. Дали някой подобен тип не беше връхлетял върху мъжа й? Тя съжали, че той получава социални помощи. Ако не получаваше, сега щеше да си е при нея жив и здрав.

Разярените крясъци на побеснял селянин прекъснаха нерадостните й мисли. Не беше забелязала кога Сашко се е пресегнал и е взел от най-близката сергия златиста медена круша. Не си беше дала даже сметка, че са стигнали до пазара. Тя се извини на продавача и дръпна крушата от ръцете на детето с намерение да я върне. То обаче категорично отказа да я даде, стисна я здраво и сладък лепкав сок потече по якето, което трябваше да връща. Принудена беше да плати, но Сашко толкова се беше разгневил, че изобщо нямаше намерение да допусне на майка му да се размине толкова лесно. Освен че ревна пронизително, той я ритна и тя отхвръкна назад. Успя някак да се закрепи на краката си, но закачи сергията и по улицата се пръснаха круши, ябълки, моркови, домати и изобщо всичко, каквото можете да се сетите.

Ругатните на продавача достигаха до нея като през мъгла. Не беше в състояние нито да се отбранява, нито да избяга. Като че ли физическите й сили, волята й и желанието и да живее се изпариха. Стоеше объркана в центъра на събиращата се тълпа и не знаеше какво да прави. Детето отхапа от немитата круша. Мозъкът й регистрира този факт и вероятността плодът да е пръскан с отровни химикали. Ръката й механично посегна към сина й, без да е наясно какво точно иска да направи, но увисна във въздуха. Селянинът се възползва от вцепеняването й, грубо дръпна от другата й ръка портмонето, което тя все още стискаше и й взе всичките пари. Дарина пак не направи нищо. Не, всъщност направи. Прибра си портмонето, разбута сеирджиите и тръгна към дома си, като с усилие тикаше количката с внезапно умълчалото се дете.

Постепенно вцепенението се разсейваше. Колкото повече идваше на себе си, толкова по-силно я завладяваше дива ярост към Петко. Със закъснението си той беше станал причина за всички тези беди. Само да си дойде, закани му се тя, само да се прибере, ще му дам да се разбере!

Яростта събуди у нея неподозирани сили, прогони апатията, тревогата и умората. Тя се върна обратно по-бързо отколкото беше отишла на пазара, настойчиво позвъни, но никой не й отвори. Хлад сви сърцето й. Отключи припряно и трескаво обиколи и двете стаи. Нямаше и следа от Петко. Всичко си стоеше така, както го беше оставила, включително и петното от мократа риза на мъжа й на килима в хола. Къде ли се е дянал? Хвърли се към телефона, но слушалката беше глуха и мъртва. Ами да, не си бяха платили и вече са им го изключили. Ако го е смачкала кола, няма как да й съобщят. Стори й се, че вижда разръфани парчета от тялото на мъжа си, стърчащи изпод колелата на бляскав „Мерцедес“. Дано поне някой се сети да измъкне документите му от кървавата пихтия. Сашко напомни за себе си с нечленоразделни крясъци и Дарина се сепна. Върна се в антрето, където го беше забравила вързан в количката и го развърза. Детето протегна ръчички към нея. В момента само й пречеше. Какво щеше да го прави без баща? Как ще го изхранва? Може би ще го даде в интернат. Ще се хване да чисти входове и като събере някой лев, ако изобщо събере, ще си го вземе… Не, едва ли ще го вземе, защото няма да има пари да го прати на училище. Кой знае колко ще струва след пет години образованието! Нещата се променяха толкова динамично, че тя изобщо не можеше да си представи бъдещето.

Часът отиваше към дванайсет. Трябваше да предприеме нещо. Не можеше просто така да чака да й съобщят за смъртта на мъжа й. Без да обръща внимание на детето, въпреки че сърцето й кървеше от мъка за него, тя позвъни на отсрещната врата и помоли съседското момиче да постои при малкия.

Дарина излезе отново и тръгна към спирката на автобуса. Не знаеше накъде да върви. Къде ли плащаха сега помощите? В бюрото по труда или в пощата? Миналия месец беше в бюрото по труда, но дали и сега е там. Всичко беше толкова несигурно… По съвсем друг начин си беше представяла живота си през деветдесетте, а като си помислиш само, че едва след девет години ще дойде 21-и век, новото хилядолетие… Или да върви направо в „Пирогов“? Или в полицията? … Изведнъж се сети, че момичето на съседите се изкашля. Може да е от цигарите, но може и да е болна от грип и като едното нищо да зарази детето. Откъде ще вземе пари за лекарства? Антибиотиците вече бяха поскъпнали десет пъти, цените скоро сигурно щяха да се качат още. По радиото съобщиха за застудяване. Дали ще се окаже способна да спаси детето си? То ще зъзне в студения панелен кафез, въпреки че ще струпа върху му всички одеала, които има, ще плаче, после плачът му постепенно ще затихне и него няма вече да го тресе, челото му няма да гори повече, ще става все по-студено и по-студено. Лицето му ще изгуби цвета си, вече няма да е червено, а бледо, все по- бледо… Телцето му ще издава противна сладникава миризма… Това не е нейното дете, а парче развалено месо. Нима човек може да се превърне в парче развалено месо? Може би щеше да намери сили у себе си да роди пак дете. Но от кого, след като Петко го беше убила онази кола? И как изобщо ще забременее със спирала? А тази спирала може да й пробие матката и тя да издъхне самотна, подгизнала като сюнгер в собствената си кръв. Какво от това? По-добре да умре, след като Петко и Сашко ги няма вече. Какво друго й остава?

Вратата на апартамента се отвори пред нея, преди да е позвънила. Беше се върнала, без да разбере. На