Не избягах. Не си тръгнах, както би трябвало да постъпя. Така би трябвало да ми подскаже разумът, ни той не ми подсказваше нищо подобно. Нищо не ми подсказваше. Отново бях станала едно цяло и се разбирах със себе си. Исках да съм там, където бях. Бях там, където трябваше да бъда. С точния човек и на точното място.
— Направи ми впечатление още когато те видях за пръв път — каза Андрей. — още първата вечер. Само за тебе мисля още тогава. Не знам за какво точно става въпрос, може би е химия… Като се замисля… ако някоя друга беше тръгнала да си търси белята вчера сутринта, едва ли щях да хукна да я спасявам. Имам нужда от теб.
За онзи, който току-що загина не ми пукаше. Да, точно така, не ми пукаше. Радвах се, че стана така, защото ако никой никога не беше загивал пред мен, нямаше да знам, че не ми пука от това. А сега знаех.
— Женен съм — продължи Андрей, — но там вече отдавна няма нищо… освен две деца. Ще работиш при мен, после ще видим… Ако ти хареса… Не знам…
— Аз…
„Не мога“, беше краят на фразата. Имам семейство. В София ме чака мъжът ми.
Някой почука на вратата.
Премълчах, защото вместо мен щеше да го каже някаква друга Милена, онази, която не се разбираше с тялото си. Нея обаче вече я нямаше, само от време на време се обаждаше като черна радиостанция.
Андрей ме пусна и отиде да отвори. Чух го да се прави на изненадан от нещастието. Не се върна, а аз му изпих чашата, която остави на балкона, погледнах надолу и се загледах как лекарят от „Бърза помощ“ се суети около трупа. Хубаво ми беше. Хубаво ми беше как студеният вятър брули лицето ми, хубаво ми беше да усещам как от морето на талази ме залива любимия ми аромат на йод и гниене. Хубаво ми беше да се радвам на предложението на Андрей, макар и малко да ме смущаваше. Той се появи долу до лекаря, а аз почувствах как водката ме отпуска и ме оставя да се наслаждавам на гледката на красивото му тяло. И да осъзная, че не искам да го гледам само отдалече.
Прекратиха семинара още същия ден заради смъртта на колегата, а през нощта си заминах с чартърен полет. Андрей ми занесе куфара до автобуса. Мълчалив беше, блед и съсредоточен в нещо свое, не в мен. Всъщност, кой знае какво става в душите на мъжете…
Залепих лице в прозореца и му пратих въздушна целувка. Той енергично ми махна. Не откъснах поглед от него, докато не го загубих от очите си. Исках да го запомня такъв какъвто беше в този миг — жилав, мъжествен и тъжен, а очите му ставаха все по-сиви и по-далечни, докато не се сляха с оловната повърхност на морето.
В самолета с изненада установих, че не мога да си спомня ясно чертите на лицето му. Носех в сърцето си само тежкото олово на погледа му, толкова различно от маслинената топлина в очите на Мони. То се беше загнездило в мен и нямаше да си отиде никога, като куршум, който ранява само веднъж.
Мина количката с цигарите и напитките. Купих си „Ротманс“ — плочка, макар да не бях пушила осем години. Запалих, закашлях се и оставих цигарата в пепелника. Трескаво извадих от чантата си несесерчето с гримовете и се огледах, очаквайки да видя как кожата ми повяхва, посивява и се съсухря, но изглеждах по-добре от всякога. Прибрах си огледалцето и чак тогава забелязах, че между гримовете ми е натикана стодоларова банкнота. Прощален подарък от Андрей. Прощален ли? Дръпнах още веднъж и отпих глътка вино. Беше тежко червено вино, тръпчиво и сухо. Имаше вкус на раздяла, но и на още нещо. Мони сигурно вече ме чакаше на летището в София. Той имаше глупавия навик да ми купува цветя обикновено големи букети рози, ако има пари, разбира се. Щях да сложа букета във ваната, а преди да се напълни, ще го направим под душа, бавно, но с настървение, зажъднели един за друг. Щяхме ли? Едва ли. Едва ли някога повече щях да правя каквото и да било с Мони. Съжалявах ужасно за Андрей, имах чувството, че съм изпуснала влака на живота си. С него за малко бях в друг свят, но това не беше моят свят и аз не знаех какво да правя там. Не му знаех правилата и не исках Андрей да ме води като сляпа из него. Не исках никой да ме води Затова съжалявах. Защото дори и да се срещнехме пак, нямаше да бъде същото. Като с Мони. И Мони, и Андрей бяха заместители, също като лечебния глад, бягство от мене си. Сега исках да опитам сама. Щях ли да мога?
Андрей се обади по телефона на Милена и я покани на работа във огромната си рекламна агенция. Тя прие. Той беше толкова прекрасен работодател, че задължаваше служителите си всяка седмица по два пъти да ходят на плуване за сметка на фирмата в Олимпийския басейн в Москва, за да са в добра форма. После тя се разведе с Мони, омъжи се за Андрей, родиха им се дете и те живяха щастливо до края на дните си. А краят дойде през 2002 г., когато те отидоха на театър. По принцип не пропускаха нито една нова постановка. Този път щяха да гледат рок опера. Чеченските терористи, които ги взеха за заложници заедно с другите зрители, нямаше откъде да знаят, че слагат край на една щастлива приказка. Още по малко пък на баретите от ОМОН, които пуснаха газ, за да убият терористите, ги интересуваха такива глупости. Заслужаваше си да умра, помисли си Милена преди да припадне, този живот си заслужаваше цената. И Андрей също. А Мони толкова намрази Милена, че и досега е убеден, че тя живее щастливо и богато някъде в Америка с руснака-мафиот, който пере парите на КГБ. Не само мисли така, но го и разказва и хората му вярват.
Информация за текста
© 2005 Юлиана Златкова
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/9045)
Последна редакция: 2008-09-04 08:00:00
