средата на деня — я част от ремонтирана улица, я градинка, я чешма, а след прерязването на лентата хранеше обилно журналистите. Този път беше пазар с нов покрив и такива цени, че ние с майка ми едва ли бихме могли да си купим нещо повече от бутилка олио. Еднократно, по принцип винаги взимам такива събития, за да се наям. И майка ми прави така. Тя ли ме научи, или аз — нея, не знам. Навързало ми се е в главата.
Националната телевизия взе интервю от градоначалника. Екип на вражеска телевизия снимаше церемонията едно към едно. За мене остана само шефът на фирмата, която беше платила коктейла. Направих го заради Димов и бъдещото си предаване. „Борчето“ ми каза, че той лично е наредил събитието да влезе в емисията. Значи имаше някакъв интерес, с който съм длъжна да се съобразя. Нали съм вече негов човек. Отнякъде обаче неочаквано изникнаха възможно най-грозната колежка и операторът-философ. Поискаха ми кабела за микрофон, трябвал им за пресконференция в другия край на града. Отказах да им го дам, но философът го изтръгна от камерата. Тръгна да го навива, а пък аз се вкопчих в микрофона и не го пусках, моят оператор не само не ми помогна, а ми заяви, че проблемът си е мой, всъщност не е и мой, а на телевизията, да купели достатъчно кабели. Удържах микрофона, но сакото на успеха остана в ръцете на философа, такава схватка беше. Той го захвърли на един стол и със злобно примирение ми каза да побързам. Завтекох се по боди към шефа на фирмата — спонсор, господинът ме прегърна, допря устни до ухото ми и ми довери, че дал пари за това събитие, просто защото нямало друго по-евтино. Усмихна ми се, обля ме с ухание на скъп парфюм и изчезна сред гостите. Сговни ми се. Възможността да спечеля червена точка пред Димов отиде на кино. Философът с обиден вид прибра кабела и двамата с колежката си пробиха път през навалицата към изхода. Гледах ги и изведнъж осъзнах, че няма за какво да се ядосвам, това беше само досаден епизод, може би последният. Утре Димов ще ме извика и…Къде ми е сакото?
Сакото на успеха го нямаше на стола. И под стола го нямаше.
— Ваше ли е?
До мен стоеше Димов със сакото на моя успех в ръце. Много добре знаеше, че е мое. Тогава защо питаше? Как защо? Защото ме сваляше, защо изобщо беше дошъл? Заради мене, разбира се. Успях! Успях веднъж и завинаги. А се връзвах на философа и грозотията, дето цял живот ще си отразява пресконференции. Има жени, които са толкова грозни, че нямат друг избор освен да са умни. Аз не съм от тях.
Димов с галантен жест ми държа да се облека и ме заведе до шведската маса.
— Предаване като твоето вече е подготвено — каза той. — Заложено е в програмата. Скоро ще се излъчи пилотното.
Точно срещу нас по средата на дългата маса, отрупана с ястия, операторът си тъпчеше джобовете с фъстъци.
— Значи така — въздъхнах, — изработихте ме. Пред всички. А аз, глупачката…
Очите на Димов неспокойно шареха по костюма на успеха. Той махна несъществуваща прашинка от ревера ми и тихо каза:
— Вече не съм сигурен кой кого е изработил.
Операторът ми направи нетърпелив знак да тръгваме и се насочи навън. Димов се пресегна, извади розата от вазата в средата на масата и ми я даде. Очарована забих нос в цветето. Ухаеше на щастие. Когато вдигнах глава, той вече водеше оживен разговор с отказалия ми интервю бизнесмен, това обаче нямаше никакво значение. Нямаше значение и че с предаването нищо няма да стане. Сега вече можех да си правя каквото си искам предаване. А ако искам, мога и да не правя.
Видях само задницата на репортажната кола, която отпрашваше от паркинга. Операторът, който беше и шофьор, за да спестява телевизията от заплати, вероятно беше побеснял, че разговарям с Димов. Да завижда, негова си работа. Това е положението. Птичето веднъж каца на рамото. Димов ще расте, само на 38 е, нали му пише е ге не-то по договорите. Омъжвам се за него и пей сърце. Може да уредя и майка ми в телевизията. Заслужава го жената, сама ме е отгледала, излъчила се е. Тя си знае какво й е. Прави се на железния човек, ама…вече за нищо не става.
Тръгнах пеша. В края на краищата телевизията е само на няколко спирки, няма смисъл да харча пари за билет. Над шосето се носеше мараня от автомобилни изпарения. Поех ги с пълни гърди, а превалилото слънце ги превърна в златна паяжина. Край мен профуча блестящ „Мерцедес“. Може би от чашата вино, която изпих с Димов, а може би от само себе си, ми се стори, че съм в „Мерцедес“-а, а той спира пред непроницаема врата от солидно желязо, която се отваря автоматично. Пред автомобила се разкри потънал в зеленина парк. Покрита с бели камъчета алея, оградена с изрядно подстригани в английски стил храсти ме отведе до окъпана в слънчеви лъчи къща с тераса на покрива. А там, отпуснал се в люлеещ се стол, се поклащаше Димов, той дръпна от хавайската си пура и си взе питието от сервитьор в бяла униформа. „Мерцедес“-ът спря пред входа, шофьорът ми отвори вратата и ми помогна да сляза. Димов се усмихна, изпи на един дъх искрящото шампанско и демонстративно пусна от терасата блестящата чаша. Тя падна върху мраморното стълбище, разби се и се превърна в малък фонтан от стъклен прах.
Когато стъкленият прах се разсея, аз бях стигнала до студиото. Спрях пред входа да си извадя пропуска. Закачих си го на сакото и чак тогава забелязах Димов в стъкленото предверие до бюрото на охраната. Беше дошъл преди мене, за да изненада приятно. Колко мило! Устремих се към него, но видях, че има и още някой и нещо ме спря. Някаква интуиция. Залепих се за стената на сградата. Вече мразех човека, който разговаряше с него. Не исках да деля Димов с никого, за нищо не света. В неясната фигура различих оня — тайнствения собственик на телевизията, бизнесмен с особен бизнес, т.е. неизвестен. Носеха се слухове, че върти проститутки по скъпите хотели, но дали е така никой не можеше да каже със сигурност. Страхувахме се от него. Не само аз, всички. Не знам защо. Понякога се появяваше изневиделица в студиото, всяваше ужас със самото си присъствие и си отиваше преди някой да разбере защо е дошъл. На възраст беше по- млад от Димов, но изглеждаше някак опустошен. Лицето му имаше нездрав цвят, косата му оредяваше на темето. Димов говореше, а оня слушаше, потропвайки с мобилния си телефон по китката на другата си ръка. Димов му подаде нещо. Оня го взе и се почеса между краката. Не повярвах на очите си. Това беше моята папка. Папката с моето предаване. Но нали такова предаване вече беше направено?
На Оня му звънна телефонът, той върна папката на Димов и тръгна да излиза. Здрачаваше се. Спотаих се в удължените лилави сенки край храстите. Димов го последва.
— Добре е — чух го да казва. — Върши работа. Но няма смисъл в такова предаване да залагаме на имена. Когото и да поканим, ще иска пари. Увълчили са се. Игрите си печелят от само себе си.
— Къде ходиш? — попита Оня в телефона — Пазариш ли? Добре, пазари по-бързо!
Той затвори и се обърна към Димов:
— Девойката да не създаде проблеми?
Явно се сети за нещо, набра номер и нареди в изящното апаратче:
— Ще пазариш като хората…Няма да купуваш боклуци ти казвам! …Какво като е дом за сираци? Какво като не са виждали шоколад? Сега ще видят. Аз ще им го дам. Аз правя дарението! Аз! няма да се излагам, чуваш ли какво ти казвам?
— Мацето много го сърби — продължи Димов, след като Оня си свърши разговора. — Има хляб в него, ще го използваме. Бедна е, няма къде да върви. Не вярвам да мрънка.
— Тая мойта жена — поклати глава Оня и си прибра телефона във вътрешния джоб. — Гъзовейките й струват повече… да не стане пис за авторски права?
— Ако не патентова заглавието като търговска марка, нищо не може да докаже — обясни Димо, — а тя няма нито пари, нито акъл за това. Няма да се сети. Пък и… ще се прежаля, хайде от мен да мине.
Димов се засмя, Оня — също. Без съмнение говореха за мен. Гняв, възмущение, обида се разбушуваха в мен в някакъв непознат коктейл, ако това беше филм, героинята би намерила в храстите зареден пистолет и би ги застреляла, а зрителите по някакъв начин биха научили какви престъпници са тези мъже. Аз обаче само стоях вцепенена, докато страстите в мен изкристализираха в унижение. Чудовищно, смазващо унижение. И тогава пак продължих да стоя в спускащите се все по-ниско лилави сенки. Не направих нищо. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав се сетих, че от следващата заплата трябва да купя на майка ми някакви ниски обувки. Жал ми е да я гледам как се мъчи на единствените си с токчета. А за да й ги купя, трябва да получа заплата. А за да я получа, не трябва да мърдам от мястото си.
Пред входа се материализира малък джип, управляван от ефирно същество на около 19 години, изкуствена блондинка. Спря до двамата мъже. Оня се качи, а Димов връчи папката на шофьорката, която го
