Не зная колко дълго съм бил в безсъзнание. Откъм лагера не долитаха никакви звуци — цареше пълна тишина. Уомбатът изпълзя наляво и сега долавях само откъслечни, ритмични скърцания. Беше се облегнал на ръката ми и аз чувствах как помръдва и диша.
Все още не знаех имената на моите инквизитори, нито пък се бях сдобил с нови факти, относно предмета на тяхното разследване — Звездния камък. Не че това имаше някакво значение в чисто научен смисъл. Не и в този момент. Бях изпълнен с увереността, че съвсем скоро ще напусна този грешен свят. Нощта ставаше все по-студена и ако охлаждането не ме довърши, със сигурност щяха да го сторят онези двамата.
От курса по психология знаех, че възприятието зависи преди всичко не от това, в какво състояние се намират рецепторните органи, а от скоростта на протичащите около тях изменения. С други думи, ако съумея да лежа достатъчно неподвижно и да си представя, че съм японец в гореща вана, рано или късно усещането за студ ще изчезне. Впрочем, в конкретния случай ставаше дума по-скоро за комфорт, отколкото за оцеляване. Въпреки това не след дълго почувствах известно облекчение, успоредно, с което бях завладян от усещането за нечие чуждо присъствие в моето съзнание. Последното, кой знае защо, не ме разстрои особено, понеже методите, които използваше, изглежда ми бяха от полза — което, естествено, е още един начин да покажа колко слаб и нерешителен бях. Всъщност, не смятам да споря с никого за последното.
В йога има една техника на ритмично дишане, която винаги ми е помагала да се стопля. Започнах да я упражнявам, но дъхът напускаше гърдите ми с шумно хриптене и не след дълго се закашлях.
Уомбатът използва този момент да скочи на гърдите ми. Отворих уста да изкрещя, но малкото зверче пъхна косматата си лапичка вътре. Посегнах с лявата си ръка и го сграбчих за вратлето — едва тогава си спомних, че тя би трябвало да е вързана.
То отпусна крайници, доближи муцуната си до лицето ми и прошепна на пресекулки:
— Господин Касиди, държа да ви информирам, че само усложнявате нещата. Пуснете врата ми и стойте неподвижно.
Очевидно започвах да халюцинирам. Бях сигурен обаче, че халюцинацията ще е далеч по-приятна от реалността, затова кимнах и се отпуснах. Зверчето измъкна лапата си.
— Много добре — рече то. — Вече ви освободих краката. Остана само дясната ръка и можем да се махаме.
— Да се махаме ли?
— Шшшт!
Няма как, млъкнах, докато зверчето ми развързваше ръката. Наслаждавах се на халюцинацията, като на някой интересен филм. Дори взех да си припомням разни психиатрични диагнози, опитвайки се да определя коя от тях би била най-подходяща за случая. Нищо не ми идваше наум. Впрочем, онзи дребен хитрец, доктор Марко, твърди, че лудият не е в състояние сам да си постави диагноза.
— Готово! — прошепна уомбатът. — Свободен сте! Вървете след мен!
Той започна да се отдалечава.
— Почакай!
— Какво има?
Зверчето спря и се обърна.
— Не мога да се помръдна. Дай малко време на кръвообращението ми. Ръцете и краката ми съвсем са изтръпнали.
То изсумтя, но се върна.
— В такъв случай движението е най-доброто лечение. — Като каза това, зверчето ме сграбчи за ръката и ме задърпа след себе си.
Оказа се удивително силно за халюцинация и продължи да ме тегли, докато застанах на четири крака. Целият се тресях от изтощение, но все пак не паднах, което си беше постижение.
— Браво — похвали ме то. — Да вървим.
— Чакай! Умирам от жажда.
— Съжалявам. Тръгнах без багаж. Но ако вървиш с мен, ти обещавам скоро да получиш вода.
— Кога?
— Никога — ядоса се дребосъкът, — ако останеш тук! Струва ми се, че чувам някакъв шум откъм лагера. Да вървим!
Запълзях след него. И без това нямах сили да се изправя. Движехме се на изток, с което се отдалечавахме от лагера и следвахме стената, край която бях правил разкопките. Влачех се толкова мудно, че на няколко пъти зверчето спира нетърпеливо да ме изчака.
Изминаха няколко минути преди да почувствам първите бодежи в крайниците. Скоро болката стана толкова нетърпима, че се строполих и застенах. Животинчето скочи към лицето ми, но успях да прехапя език, преди да напъха отново гадната си лапа.
— Ти си особено труден случай за спасяване — оплака се то. — Имаш проблеми с кръвообращението, не умееш да се владееш, дрънкаш глупости.
Преглътнах това, което смятах да му кажа. Нямаше смисъл.
— В края на краищата от теб се искат само две неща — да мълчиш и да вървиш. Не те бива и в двете. Питам се…
— Добре де, тръгвай! — сопнах се аз. — Ще те следвам.
— И тези несдържани емоции…
Скочих към него, но то ме избягна чевръсто. По-нататък го следвах, завладян единствено от желанието да го удуша. Престанах да си давам сметка за абсурдността на положението. Оставих Мериме и Марко да спорят вътре в мен за някое възможно научно обяснение и се съсредоточих върху лова на уомбата. Люшках се по пясъка, шепнех ядно, горях адреналин и вдигах облаци прах в нощта. Изгубих представа за времето.
Скалата ставаше все по-ниска и не след дълго в нея се показаха няколко прохода. Хлътнахме в един от тях, изкатерихме се нагоре, спуснахме се и се озовахме в почти непрогледна тъмнина. Подът под краката ми бе каменист. Подхлъзнах се и зверчето се озова до мен.
— Добре ли си? — попита ме то.
Щях да се разсмея, но се овладях.
— По-добре не мога да бъда.
Гледаше да не ме доближава много.
— Още малко остана — успокои ме. — Там ще си починеш. А аз ще ти намеря нещо за ядене.
— Съжалявам — рекох, — но силите ми стигат до тук. Бензинът свърши.
— Заради камъните няма да могат да открият следи. Но все пак ще съм по-спокоен, ако отидем още малко по-нататък. Вдясно има малка пещера. Влезем ли вътре, шансовете им стават нулеви. Какво ще кажеш?
— Звучи чудесно, но аз съм извън играта.
— Опитай отново. Още веднъж.
— Щом настояваш.
Надигнах се с мъка, олюлях се и направих няколко крачки. „Ако сега падна — мислех си, — повече няма да се надигна. Да става каквото ще.“
Не паднах. Извървях най-малко стотина крачки. Зверчето ме заведе в една странична пещера на тунела, който следвахме. Строполих се още на входа и светът се завъртя в бесен танц пред очите ми. Последното, което чух, бе:
— Аз излизам. Ти стой тук.
— Разбрано — промълвих и после съм изключил.
Пак тъмнина. Абсолютна. Неизвестно къде, неизвестно за колко дълго. Бях вътре в нея, или тя в мен —
