— Добре, Фред — каза той с гласа, който използваше по време на лекции. — Не съм чак такъв глупак. Печелиш. Послушай ме. Това, което ти казах, е самата истина. Това нещо ми е нужно. Нямаше да се държа така, ако не беше толкова важно. Кажи ми, моля те — беше ли искрен с мен?
Лицето ми още гореше от плесниците. Не изпитвах особено благоразположение. От друга страна, нищо чудно онзи модел наистина да означава толкова много за него, след като постъпваше така. А и нищо нямаше да спечеля, ако скрия.
— Напълно — рекох.
— И нямаш ни най-малка представа къде може да е?
— Никаква.
— Възможно ли е някой да го е взел?
— Не е изключено.
— Кой?
— Който и да било. Идвал си у нас на купон. Понякога се събират по трийсет-четирийсет души.
Пол кимна и стисна зъби.
— Е, добре. Вярвам ти. Опитай се да помислиш. Можеш ли да си спомниш нещо — дори най-малката подробност, която да ни отведе при камъка?
Поклатих глава.
— Съжалявам.
Той въздъхна. Едва сега зърнах торбичките под очите му. Беше разчорлен.
— Както и да е. Тръгвам си. Предполагам, че възнамеряваш да повикаш полиция?
— Ами да.
— Знам, че не съм в положение да моля за услуги, нито да те заплашвам. Приеми го като нещо по средата. Не го прави. И без тях си имам достатъчно ядове.
Той се обърна.
— Почакай.
— Какво?
— Може би ако ми кажеш какъв е проблемът…
— Не. Не можеш да ми помогнеш.
— Ами ако проклетият камък изникне отнякъде? Какво да правя с него?
— Ако се случи нещо подобно, прибери го на сигурно място и си затваряй устата. Ще ти се обаждам от време на време. Тогава ще ми кажеш.
— Защо е толкова важен за теб?
Той промърмори нещо нечленоразделно и изчезна.
Някой или нещо прошепна зад гърба ми:
— ВИЖДАШ ЛИ МЕ, РЕД?
Обърнах се, но там нямаше никой. Ушите ми звънтяха от кратката боксова среща. Реших, че денят е от отвратителните и се изкатерих на покрива да обмисля случилото се. Някъде в късния следобед над мен увисна хеликоптер на пътната служба — изглежда ме бяха взели за потенциален самоубиец. Викнах на пилота, че ще сменям пукната керемида и с това интересът му към мен приключи.
Случки и образи… в неспирния ход на времето…
— Аз наистина ти звънях. Три пъти — рече той. — Никакъв отговор.
— Защо не прескочи към мен?
— Тъкмо се канех. Но ти ме изпревари.
— Обажда ли се в полицията?
— Не. Трябва да мисля и за жена си. Не съм сам — като теб.
— Аха.
— Ти звъня ли им?
— Не.
— Защо?
— Не зная. Сигурно първо искам да разбера какво става с него.
Хал кимна. Лицето му бе досущ като моето — покрито със синини и ожулвания.
— И смяташ, че аз знам нещо, така ли?
— Точно така.
— Е, не знам нищо — рече той, отпи от чая и сви болезнено устни. — Звънна, отворих му и той нахлу. Засипа ме с въпроси за тъпия камък. Казах му всичко, което си спомням, но не беше достатъчно. Тогава започна да ме блъска.
— И после какво стана?
— Спомних си още подробности.
— А-ха. Като например — че бил у мен, което не е вярно. Затова пък той те остави и дойде да блъска мен.
— Не! Въобще не беше така! Казах му истината. Че съм го оставил при теб. Нямам ни най-малка представа какво е станало след това с него.
— И къде точно го остави?
— За последен път го видях на бюрото.
— Защо не го взе, когато си тръгваше?
— Не зная. Втръснало ми беше да го гледам.
Той се надигна, направи няколко крачки из стаята и погледна през прозореца. Мери беше на лекции, също както в следобеда, когато Пол бе пристигнал за неочаквания и доста разгорещен разговор с Хал.
— Хал — рекох, — ще се закълнеш ли, че казваш истината и само истината?
— Нищо, освен нея.
— Сериозно?
Той се извърна, погледна ме и сведе очи.
— Ами… — поде малко колебливо, — той твърдеше, че нашият камък си бил негов.
Оставих „нашият“ без коментар.
— Бил е — кимнах. — Но аз бях там, когато ти го даде. От ръка на ръка.
Хал поклати глава.
— Не е толкова просто.
— Не е ли?
Той се върна и седна при вече изстиналия чай. Почука с пръсти по масичката, отпи нервно и ми хвърли неспокоен поглед.
— Не — рече. — Там е работата, че камъкът наистина беше негов. Спомняш ли си вечерта, когато ни го даде? Играхме на карти в неговата лаборатория и се задържахме до късно. Шестте камъка бяха подредени на една лавица. Зърнах ги още в началото и на няколко пъти го подпитвах за тях. Но той само се хилеше, въртеше глава със загадъчен вид и все променяше темата. Отпусна се чак късно вечерта, когато беше изпил доста.
— Помня — кимнах. — Разказа ни, че предната седмица го поканили да разгледа Звездния камък на извънземните, същият, дето е изложен в Ню Йорк. Направил му стотина снимки, използвайки всевъзможни филтри, изписал няколко бележника със записки, с две думи — събрал всякаква възможна информация. А след това се заел с изработката на дубликатите. Разправяше, че щял да открие метод за евтиното им производство и да ги превърне в общодостъпни сувенири. Шестте екземпляра на полицата били най- успешните му постижения. Наистина много се гордееше с тях.
— Точно така. А след това забелязах, че в кошчето за боклук се търкалят няколко не толкова успешни образци. Избрах най-добрия от тях и го поднесох към светлината. Беше много красив, съвсем като другите. Пол видя, че му се любувам и се засмя. „Харесва ли ти?“ — попита ме и аз кимнах. „Твой е тогава“ — рече той.
— Така беше. Вярно, сега си спомних.
