Роджър Зелазни
Разказът на търговския пътник
Хубавото е, че се канех да задържа задълго Мерлин в кристалната пещера. А още по-добре стана, че той не остана там за целия предвиден от мен срок. Щом прекъснах връзката с картата — като разлях с ритник чашата си чай с лед и възкликнах: „Мамка му! Разлях я“, — обърнах Коза на съдбата в здравата си ръка.
Боклучената гора. Хубава скица, така си беше. Макар че всъщност нямаше значение коя е картата, поради което бях накарал Мерлин да обърне картите с гърба нагоре и избрах една на сляпо. Всичко беше само номер, с който да измамим Лабиринта. Тези карти до една водеха на един хвърлей от Кристалната пещера, което беше истинската причина за съществуването им. Бях ги рисувал с цел да привлека Мерлин в близост до пещерата, до място, където алармената система на синия кристал да ме вдигне на крак. Планирах в такъв случай да побързам натам и по някакъв начин да го направя свой затворник.
За съжаление, системата не сработи, когато Мерлин избра картата на Сфинкса, измъквайки се от майчето ми. Невротоксините й бяха изкривили специфичния ключов сигнал от неговата нервна система. Мамчето за кой ли път бе попречила на плановете ми — ей тъй, мимоходом. Е, карай да върви — ще си плаща всичко накуп. Аз все пак вкарах Мерлин в пещерата. Само дето… след това всичко се измени.
„Люк! Глупак такъв!“ — взриви се в главата ми посланието на Лабиринта, подобно на заключителен пасаж на рок-концерт. Но Боклучената гора вече придобиваше яснота и аз се прехвърлих там, преди Лабиринтът да съобрази, че по него тече чай с лед, а не моята кръв.
Когато видението на Лабиринта изчезна, аз се изправих и закрачих сред храсталаци ръждиви ножовки, гора от изкривени трегери и весело боядисани лехи счупени бутилки. Побягнах, а кръвта се лееше от разреза на лявата ми длан. Не спрях да се превържа. Щом Лабиринтът се свестеше от шока и откриеше, че не е пострадал, щеше веднага да се захване да претърсва Сенките, за да намери и мен, и останалите. Те щяха да бъдат в безопасност около втория Лабиринт, така че на мушката оставах аз. Стените на Кристалната пещера блокираха всички видове парафизическо въдействие, за които се бях сетил да ги проверя, и силно се надявах, че ще ме скрият и от погледа на Лабиринта. Трябваше само да пристигна преди той да прерови Сенките на достатъчно разстояние.
Затичах по-бързо. Бях в добра форма, пък и по принцип ме биваше в бягането. Оставях зад гърба си ръждясали коли и пружини от дивани, разбити плочки, счупени сандъци… Надолу по пътеки от прах, нагоре по улици от капачки на бутилки и сметки за питиета… Нащрек. В очакване. В очакване светът да се завърти, да потръпне и да чуя как Лабиринтът тържествуващо провъзгласява:
— Пипнах те!
Завих и мернах в далечината синкав отблясък. Боклучената гора — резултат от древно завихряне на Сенките — свърши внезапно, щом излязох на един стръмен склон. Отвъд ме възнагради гледката на по- естествена растителност.
Тук, докато стъпалата ми равномерно тупкаха по земята, дочух няколко птичи крясъка и дори бръмченето на насекомите. Небето беше облачно, а на бегом не можех да определя нито посоката на вятъра, нито околната температура. Проблясващата далечна синя планина растеше. Запазвах досегашното си темпо. Другите би трябвало да са извън опасност, ако изобщо са успели да се измъкнат. По дяволите! Наистина би трябвало отдавна да са се спасили. Времето тук минава значително по-бавно, отколкото в главната последователност1.
Нищо чудно вече да са седнали някъде, да похапват и да си разменят шегички. Че и да подремват… Преглътнах едно проклятие, щадейки дъха си. Това можеше също така да означава, че Лабиринтът ме търси много по-дълго, отколкото ми се струва… Синята грамада нарастваше все повече и повече. Реших да проверя справям ли се все още с прословутия си финален спринт и преминах на високи обороти.
Въздухът и земята потръпнаха от, както ми се стори, отглас на гръмотевица. Можеше да бъде и реакция на разгневената шарка, която най-сетне ме е намерила. Но нищо чудно и да беше обикновена буря…
Продължавах упорито да тичам и само броени секунди по-късно, както ми се стори, се наложи да ударя спирачка, за да не се препъна в основата на кристалния склон. Засега не забелязвах мълнии. Закатерих се нагоре. Никога не се бях опитвал да се изкачвам от тази страна. Гърдите ми се раздуваха като мехове, а обилната ми пот се смесваше с първите дъждовни капки. Оставях кървави следи по камъните, но водата скоро щеше да ги измие.
Когато се добрах до върха, чевръсто пропълзях до отвора и се хвърлих вътре с краката напред. Увиснах на ръце и след това скочих в мрака, без да обръщам внимание на стълбата. Бързината решаваше всичко. Едва когато се озовах в сумрачната дълбина, все още задъхан, най-сетне се почувствах в безопасност. След като си поех дъх, си позволих и да се разсмея. Бях успял! Бях избягал от Лабиринта! Обиколих килията, пошляпвайки се по бедрата и удряйки по стените. Победи като тази бяха прекрасни на вкус и просто не можех да не я отбележа. Нахълтах в склада, намерих там бутилка вино, отпуших я и дръпнах здрава глътка. След това се преместих в страничната пешера, където се търкаляше спалният чувал, разположих се отгоре му и продължих да се кикотя, докато си припомнях всичко онова, което бях научил при Първичния Лабиринт. Моята лейди Найда беше просто великолепна. Пък и Мерлин също. А сега…
Интересно, способен ли е Лабиринтът да таи зло? В смисъл, колко време ще трябва да престоя тук, преди да изляза на открито, без да рискувам незабавно да се натъкна на него? Нямаше начин да разбера. За съжаление. Но Лабиринтът сигурно си има твърде много работа, че да се държи като онези, които постоянно се въртят около него — тоест, амбъритите. Не е ли така? Дръпнах си още една глътка. Май оставам тук за доста дълго време…
Реших, че ще използвам магия за промяна на външността. Когато се махна оттук, ще имам тъмна коса и брада (наложена над зачатъците на истинската), сиви очи, прав нос, по-остри скули и по-малка брадичка. Ще изглеждам по-висок и значително по-слаб. Ще сменя привичните ярки цветове на облеклото си с по- тъмни нюанси. Но това няма да е повърхностно, козметично заклинание — имах нужда от нещо по-силно, с дълбочинно въздействие върху плътта.
Размишлявайки по въпроса, се надигнах да потърся храна. Намерих консервирано месо и бисквити, а с малко заклинание притоплих и кутия супа. Не, това не е в нарушение на физическите закони иа това място. Кристалните стени блокират изпращането и получаването на сигнали, но самият аз нося заклинанията си и тук, вътре, те си действат както винаги. Докато се хранех, отново се сетих за Найда, Мерлин и Корал. Каквото и да им се случваше — добро или лошо — времето беше в тяхна полза. Дори ако остана съвсем малко, събитията у дома са несъизмерими с изтеклото време тук. А каква ли мерна система за отчитането му използва Лабиринтът? Вероятно всички съществуващи едновременно — а това значи, че работи по своя собствена, — но според мен той беше най-добре настроен към главния му поток — Амбър. фактически бях уверен в това — та нали именно там се развиваше действието! И ако исках бързо да се върна на сцената, трябваше да остана само докато зарастне раната ми.
Но, сериозно казано, колко ли силно му се искаше на Лабиринта да ме докопа? Дали в действителност съм важен за него? Какво представлявам от негова гледна точка? Владетел на малко кралство от Златния кръг. Убиец на един от принцовете на Амбър. Син на човека, който веднъж се е опитал да го унищожи… Потръпнах при тази мисъл. От друга страна Лабиринтът ми е позволил да изживея целия си живот чак до този момент без каквито и да е репресии заради действията на моето татенце. А в настоящата история участието ми беше минимално. На първо място стоеше Корал, веднага след нея — Мерлин. Може би се презастраховах. Нищо чудно той да ме е изхвърлил от мислите си в мига на моето изчезване. Аз обаче нямах намерение да мръдна нито крачка, без да се маскирам както трябва.
Довърших вечерята и изпих виното. Та, кога ще направя въпросната крачка? Какъв ли всъщност ще бъда в този момент? В главата ми се въртяха какви ли не възможности… Прозях се. Спалният чувал изглеждаше толкова привлекателен! Бляскаха мълнини, по стените се стрелкаха синкави вълни. После гръмотевицата връхлетя с тътена на прибой. Утре значи. Утре ще обмисля подробностите… Напъхах се в чувала и се наместих по-удобно. В следващата секунда заспах.
Понятие нямам колко съм спал. Когато станах, по стар навик обиколих всичко наоколо, проверявайки надеждността на защитата, енергично направих утринната си гимнастика, измих се и полека изядох закуската си. Чувствах се по-добре от вчера, а дланта ми вече започваше да зараства. След всичко това седнах и се взирах право в стената в течение на поне няколко часа. Как щеше да е най-добре да постъпя?
