— Спомням си онова автокино, „Пасифик Драйвин“ — каза Бош, докато седяха на кушетката. — Ходил съм там Няколко пъти като малък.
— Ние си имахме наше кино откъм южната страна — отвърна Райдър.
— И него ли го направиха на мултиплекс?
— Не, на паркинг. Там не влагат пари в мултиплекси.
— Ами Меджик Джонсън?
Бош знаеше, че прочутият баскетболист е инвестирал много пари в квартала и е открил няколко кина.
— Той е единственият.
— Е, и това е нещо.
Към тях се приближи жена със сержантски нашивки на ръкавите и каза:
— Заповядайте при комисар Гарсия.
9
Комисар Артуро Гарсия стоеше зад бюрото си и чакаше униформената сержантка да въведе Бош и Райдър в кабинета му. Имаше стоманеносива коса и остри мустаци и униформата му стоеше отлично. Комисарят излъчваше онази самоувереност, която управлението беше имало някога и която се бореше да си възвърне.
— Заповядайте, детективи, заповядайте — покани ги Гарсия. — Седнете и разкажете на едно старо ченге как я карате.
Двамата се настаниха на столовете пред бюрото.
— Благодаря, че ни приехте толкова скоро — каза Райдър.
С Бош бяха решили тя да води разговора с Гарсия, тъй като го познаваше от работата си като свръзка с кабинета на началника. Освен това Хари не бе сигурен, че ще успее да скрие неприязънта си към Гарсия и грешките, които двамата с Грийн бяха допуснали в разследването на убийството на Ребека Верлорън.
— Ами, когато ти се обаждат от „Грабежи и убийства“, трябва да отделиш време, нали така?
Той отново се усмихна.
— Всъщност ние работим в отдел „Неприключени следствия“ — поправи го Райдър.
Усмивката на Гарсия се стопи и за миг на Бош му се стори, че вижда в очите му проблясък на мъка. Райдър беше уговорила срещата чрез секретарката на комисаря и не бе разкрила по кое дело работят.
— Беки Верлорън — рече комисарят.
Киз кимна.
— Откъде знаете?
— Откъде знам ли? Та нали аз се обадих на оня детектив долу, шефа на отдела, казах му, че има ДНК проба и че трябва да я проверят.
— На детектив Прат ли?
— Да, Прат. Още щом отделът започна да действа, му се обадих и му казах да проверят Беки Верлорън, хиляда деветстотин осемдесет и осма. Имате съответствие, нали?
Райдър кимна.
— Пълно съответствие.
— Кой е? Седемнайсет години го чакам. Някой от ресторанта, нали?
Това изуми Бош. В следственото дело имаше справки за разговори със служители в ресторанта на Робърт Верлорън, но нищо не биеше на очи. Нищо не предполагаше, че е имало съмнения. Нищо в следствените справки не сочеше към ресторанта. Сега със собствените си уши чуваше един от главните следователи да изразява подозрението си, че убиецът идва от тази посока, а това противоречеше на всичко, което бяха чели цяла сутрин.
— Всъщност не — отвърна Райдър. — ДНК принадлежи на някой си Роланд Маки. По време на убийството е бил осемнайсетгодишен. Живеел в Чатсуърт. Едва ли е работил в ресторанта.
Гарсия се намръщи, като че ли беше озадачен или разочарован.
— Това име говори ли ви нещо? — попита Киз. — Не се натъкнахме на него в следствените материали.
Комисарят поклати глава.
— Не се сещам, обаче оттогава мина много време. Какъв е той?
— Още не знаем. Тепърва започваме.
— Щях да си спомня името, сигурен съм. Значи в пистолета е била неговата кръв, а?
— Да. Той има криминално досие. Обири, съхраняване на крадени вещи, наркотици. Според нас може да е участвал в обира, когато е било откраднато оръжието.
— Естествено — съгласи се Гарсия, сякаш вълнението му от тази мисъл можеше да я накара да стане действителност.
— Можем да го свържем с пистолета, несъмнено — каза Райдър. — Обаче търсим връзката с момичето. Решихме, че вие може да си спомните нещо.
— Разговаряхте ли вече с майката и бащата?
— Още не. Вие сте първият, с когото се срещаме.
— Нещастно семейство. За тях това беше краят.
— Останахте ли във връзка с родителите?
— Отначало. Докато водех следствието. Но щом ме направиха лейтенант и се върнах при патрулите, трябваше да се откажа от делото. Оттогава изгубих контакт с тях. Бях приказвал с Мюриъл, майката. Бащата… нещо ставаше с него. Не беше добре. Напусна дома си, после се разведоха. Изгуби ресторанта. Чух, че живеел на улицата. От време на време се весвал при Мюриъл да я врънка за пари.
— Какво ви караше да предполагате, че е бил някой от ресторанта?
Гарсия поклати глава, сякаш ядосан, че не може да си спомни нещо.
— Не знам. Не се сещам. По-скоро е предчувствие. Имаше нещо нелогично в случая.
— По-точно?
— Ами, сигурен съм, че сте прочели следственото дело. Тя не беше изнасилена. Беше пренесена на склона, където беше инсценирано самоубийство. Слаба работа. Всъщност е било екзекуция. Следователно не ставаше въпрос за случаен престъпник. Някой неин познат беше искал смъртта й. И или беше проникнал в къщата, или беше пратил някой друг.
— Смятате, че е било свързано с бременността, така ли? — попита Райдър. Гарсия кимна.
— Така ни се струваше, обаче не успяхме да го потвърдим.
— МГЛ. Така и не сте успели да разчетете инициалите.
Комисарят я погледна неразбиращо.
— Инициалите, които Ребека е използвала в дневника си. Споменавате за тях в официалния разговор с родителите. „Моята голяма любов“, спомняте ли си?
— А, да, инициалите. Беше нещо като шифър. Дневника ли търсите?
Бош кимна.
— Търсим всичко — отвърна Райдър. — Дневникът, оръжието, целият кашон с веществени доказателства се е изгубил някъде в СВД.
Гарсия поклати глава като човек, който цял живот си е имал работа с проблемите на управлението.
— Нищо чудно. Обаче ще ви кажа нещо. Даже да намерят кашона, дневникът няма да е там.
— Защо?
— Защото го върнах.
— На родителите ли?
— На майката. Както казах, направиха ме лейтенант и ме пратиха в южното бюро. Рон Грийн вече се беше пенсионирал. Предавах следствието и знаех, че това ще е краят. Никой нямаше да му обърне внимание като нас. Затова съобщих на Мюриъл, че заминавам, и й дадох дневника…
— Бедната жена — въздъхна той. — Времето сякаш беше спряло за нея в оня юлски ден. Беше се замразила. Направо Не й се живееше. Отидох да я видя, преди да замина. Това около година след убийството. Накара ме да вляза в спалнята на Беки. Не я беше докоснала. Беше си точно като в нощта на
