град с толкова дълбока рана, че превръзките, които се опитваха да слагат мисиите не можеха да спрат кръвта.
Докато вървеше, забеляза, че нито веднъж не му искат пари, цигари и каквито и да било подаяния. Тази ирония не убягна на вниманието му. Явно мястото с най-голяма концентрация на бездомници в града беше и най-безопасно от тяхната просия, ако не друго.
Лосанджелиската мисия и Армията на спасението имаха най-големите приюти. Бош реши да започне с тях. Носеше снимка на Робърт Верлорън отпреди дванайсет години, взета от шофьорската му книжка, и още по-стара фотография от погребението на дъщеря му. Показваше ги на служителите в приютите и кухненските работници, които ежедневно сипваха безплатна храна в стотици чинии. Не получи почти никаква реакция. Накрая един кухненски работник си спомни Верлорън като „клиент“, който преди няколко години редовно се редял на опашките.
— Оттогава мина доста време — каза човекът. — Не съм го виждал пак.
След като прекара по един час в двата приюта, Бош продължи по улицата, проверяваше по-малките мисии и хотели. Тук-там разпознаваха Верлорън, ала нямаше нови следи, нищо, което да го отведе при мъжа, окончателно изчезнал от човешкия радар преди много години. Към десет и половина реши да дойде пак на другия ден, за да покрие и останалата част от улицата. На връщане към японския квартал осъзна колко го е потиснал светът, в който се беше потопил. Надеждите му да открие Робърт Верлорън почти бяха угаснали. Вървеше с наведена глава и ръце в джобовете, затова видя двамата мъже едва когато вече го бяха издебнали. Появиха се от входовете на два съседни магазина за играчки. Единият му препречи пътя. Другият застана зад него. Бош спря.
— Ей, ти, мисионерът — каза онзи отпред.
На слабата светлина на една улична лампа на половин пряка от тях Бош зърна проблясък на нож в ръката му и леко изви глава, за да види човека зад себе си. Беше по-дребен. Хари не бе сигурен, ала му се стори, че държи парче бетон. Къс от разбит тротоар. Двамата бяха с извадени изпод елеците ризи, често срещана гледка в тази част на града. Единият беше чернокож, другият — бял.
— Всички кухни са затворени, а ние още сме гладни — заяви мъжът с ножа. — Имаш ли някоя кинта? Нали загряваш, да ни дадеш назаем.
Бош поклати глава.
— Не, всъщност нямам.
— Всъщност, а? Не си ли сигурен, малкият? Приличаш ми на човек, дето има хубав дебел портфейл. Не го крий от нас.
Черна ярост обзе Бош. В миг на ясна съсредоточеност той осъзна какво ще направи. Щеше да извади оръжието си и да застреля тези хора. В същия момент си помисли, че това ще му се размине след повърхностно вътрешно следствие. Блясъкът на ножа беше неговият билет и той го знаеше. Мъжете от двете му страни си нямаха и представа на какво са попаднали. Също като в тунелите преди много години. Всичко се свеждаше до съвсем тясно пространство. Нищо друго, освен да убиваш или да бъдеш убит. В това имаше нещо абсолютно чисто, без сиви зони и без място за нищо друго.
После изведнъж мигът отмина. Бош видя, че онзи с ножа го зяпа напрегнато, прочел нещо в очите му, един хищник, който измерва с поглед друг. Мъжът сякаш почти незабележимо се смали и отстъпи, без да го прави физически.
Хари знаеше, че някои хора се смятат за телепати. Всъщност те четяха по изражението. Умението им се криеше в тълкуване на безброй мускулни движения около очите, устата, веждите. По тях съдеха за намеренията. Самият той донякъде владееше това изкуство. Бившата му жена си изкарваше прехраната от покер, защото я биваше още повече. Мъжът с ножа също притежаваше известни способности. Това определено му спаси живота.
— Добре де, зарежи — каза той.
И заотстъпва към входа на магазина.
— Лека вечер, приятел — докато потъваше в мрака, рече мъжът.
Бош се обърна и впери очи в другия. Той безмълвно се вмъкна в скривалището си и зачака следващата си жертва.
Хари се огледа. Улицата изглеждаше пуста. Той продължи към колата си. В движение извади мобилния си телефон и се обади в патрулното отделение на Централния участък. Съобщи на дежурния сержант за двамата мъже и го помоли да прати кола.
— Такива неща се случват на всяка пряка в оная дупка — отвърна сержантът. — Какво искате да направя?
— Искам да пратите кола и да ги приберете. Следващия път хубаво ще си помислят, преди да нападнат някого.
— Защо не го направите сам?
— Защото работя по случай, сержант, и нямам време да върша вашата работа.
— Виж, приятел, не ме учи как да си върша работата. Всички детективи сте еднакви. Мислите си…
— Виж, сержант, утре заран ще проверя криминалната сводка. Ако прочета, че някой е пострадал тук и заподозрените са чернокож и бял, ще се озовеш сред адски много детективи. Гарантирам ти го.
И затвори телефона, като прекъсна поредния протест на дежурния. Ускори крачка, стигна при колата си и потегли обратно към магистрала 101. После зави на север към Долината.
18
Беше трудно да намери скривалище с видимост към „Тампа Тоуинг“. Магазините около двата площада на другите ъгли бяха затворени и паркингите им пустееха. Конкурентният сервиз на третия ъгъл още работеше и поради тази причина не ставаше за наблюдение. След като обмисли положението, Бош паркира на една пряка оттам и се върна до кръстовището пеш. Зае идеята на провалилите се крадци отпреди по- малко от час — намери тъмен вход на едното площадче, откъдето можеше да наблюдава сервиза. Знаеше, че проблемът с избора му на място за наблюдение е да се върне при колата си достатъчно бързо, за да не изпусне Маки, когато свършеше смяната му.
Рекламата, която беше прочел в телефонния указател, съобщаваше, че „Тампа Тоуинг“ предлага денонощни услуги. Ала наближаваше полунощ и Бош бе убеден, че Маки, който беше застъпил в четири следобед, скоро ще си тръгне. Или имаше нощна смяна, или Маки щеше да е на повикване през нощта.
Тъкмо в такива моменти си мислеше пак да пропуши. С цигарите времето сякаш винаги течеше по- бързо, а и те облекчаваха напрежението, което задължително вървеше с наблюдението. Ала бяха минали повече от четири години и не искаше да пречупва волята си. Преди две години бе научил, че е баща, и това му помагаше в мигове на слабост. Ако не беше дъщеря му, сигурно вече да е пропушил. В най-добрия случай бе овладял порока. Но не се беше излекувал от него.
Извади мобилния си телефон и като наклони светещия екран в посока, обратна на сервиза, набра домашния номер на Киз Райдър. Тя не отговори. Опита мобифона й и постигна същия резултат. Накрая заключи, че партньорката му е изключила телефоните си, за да се съсредоточи върху съставянето на заповедта. В миналото правеше точно така. Знаеше, че оставя пеиджъра си включен за спешни случаи, ала не смяташе, че новините, събрани от телефонните разговори тази вечер, са чак толкова спешни. Реши да изчака до сутринта и тогава дай разкаже какво е научил.
Прибра телефона и вдигна бинокъла пред очите си. През прозорците на офиса видя Маки да седи зад очукано сиво бюро. В стаята имаше друг мъж с подобна синя униформа. Очевидно тази нощ нямаха работа. И двамата бяха изпружили крака на бюрото и се бяха вторачили в нещо високо на стената над предния прозорец. От променящата се светлина в помещението ставаше ясно, че гледат телевизия.
Мобифонът му иззвъня и той го извади от джоба си и отговори, без да откъсва бинокъла от очите си. Не погледна дисплея, защото предположи, че се обажда Киз Райдър, след като е забелязала, че я е търсил.
— Да?
— Детектив Бош?
Не беше Райдър. Бош отпусна бинокъла.
— Да. Какво обичате?
