говоренето.
— Аз съм детектив Бош, господин Стодард. Как сте?
— Не много добре.
— Да, положението май стана неовладяемо, нали?
Директорът не отговори.
— Знаете ли какво — продължи Хари. — Наистина трябва да обмислите възможността да оставите оръжието и да излезете. Имате късмет, че дойдох пръв да видя как е госпожа Верлорън. Но партньорката ми и спецотрядът скоро ще пристигнат. Човек не бива да се бъзика със спецотряда. Сега е моментът да излезете.
— Само искам да знаете, че я обичах.
Бош се поколеба. Погледна Райдър и отново насочи вниманието си към вратата. Можеше да приложи два подхода към Стодард. Да опита да получи признание още сега или да го уговори да излезе от къщата и да му спаси живота. И двата подхода бяха възможни, ала не и еднакво вероятни.
— Какво точно се случи? — попита той.
Мина доста време, преди директорът да отговори.
— Случи се това, че тя искаше да задържи бебето и не можеше да проумее, че това ще провали всичко. Трябваше да се избавим от него… и после тя промени отношението си.
— По въпроса за бебето ли?
— Към мен. И за всичко.
Бош зачака. След няколко секунди Стодард продължи:
— Обичах я.
— Но сте я убили.
— Допуснах грешки.
— Като оная нощ ли?
— Не искам да говоря за оная нощ. Искам да си спомня всички моменти преди оная нощ.
— Не ви обвинявам.
Хари погледна Райдър и вдигна три пръста. Щяха да броят до три. Тя кимна. Беше готова.
Бош вдигна показалец.
— Знаете ли какво не разбирам, господин Стодард?
И вдигна средния.
— Какво?
Хари вдигна третия пръст и изрита вратата. Талашитът лесно поддаде и тя се отвори с трясък. Инерцията запрати Бош в стаята. Той насочи пистолета напред и се обърна към леглото.
Директора го нямаше там.
Детективът продължи завъртането си и зърна Стодард в огледалото. Стоеше в ъгъла от другата страна на вратата, вдигнал дългото дуло на револвера към устата си.
Бош чу вика на Райдър и я видя как влита в спалнята и се хвърля върху Стодард.
Гърмежът разтърси стаята. Райдър и Стодард се строполиха на пода. Оръжието падна от ръката на директора и се плъзна настрани. Хари светкавично стовари тежестта си върху Стодард, докато партньорката му се измъкваше изпод него.
— Ранена ли си, Киз?
Не получи отговор. Опита се да погледне към нея, като продължаваше да притиска директора под себе си. Райдър притискаше длан към лявата страна на главата си.
— Киз?
— Не съм ранена! — извика тя. — Обаче май оглушах с едното ухо.
Стодард се опита да се надигне и изпъшка:
— Моля ви!
Бош долепи гърдите му до пода, бързо изви ръката му назад и я закопча с белезниците. След кратка борба изви и другата и също я закопча. После се наведе и го попита:
— За какво ме молите?
— Да ме оставите да умра.
Хари се изправи и го дръпна да стане.
— Това ще е прекалено лесно, Стодард. Все едно пак да ви оставя да се измъкнете.
Хвърли поглед към Райдър, която също беше станала. Няколко кичура от косата й бяха опърлени от изстрела — толкова близо бе гръмнал револверът.
— Ще се оправиш ли?
— Стига да престане нищенето.
Бош вдигна очи и видя дупката от куршум на тавана. В далечината се чу вой на сирени. Той стисна Стодард за лакътя и го побутна към вратата.
— Отивам да го заведа в някоя кола. Ще го закараме в Девъншир и ще го държим там до предявяване на обвинението.
Райдър само кимна. Още не бе дошла на себе си.
Хари поведе Стодард към стълбището. Когато стигнаха в дневната, директорът отчаяно заговори:
— Можете да го направите сега.
— Какво да направя?
— Да ме застреляте. Кажете, че съм побягнал. Откопчайте едната гривна на белезниците и кажете, че съм се освободил. Искате да ме убиете, нали?
Бош спря и се втренчи в него.
— Да, бих искал да ви убия. Но това ще е прекалено милосърдно към вас. Ще трябва да си платите за онова, което сте направили на момичето и на неговото семейство. А ако ви очистя още сега, няма да покрия дори само лихвите за тия седемнайсет години.
И грубо го забута към вратата. Излязоха на предната морава в момента, в който отпред спря патрулка и изключи сирената. Бош видя аеродинамичната лампа на покрива — беше чувал за тия нови коли със супермодерна техника. Управлението можеше да си позволи само по няколко за всяка бюджетна година.
Колата му даде една идея. Той вдигна ръка и описа кръг във въздуха — знак, че положението е овладяно.
Докато водеше Стодард към патрулката, видя Мюриъл Верлорън: вървеше по средата на улицата към дома си. Взираше се в директора. Устата й беше отворена, сякаш в безмълвен вик на ужас.
41
По пътя до Девънширския участък Бош седеше на задната седалка при Стодард. Райдър беше останала да успокои Мюриъл и да я прегледат медиците. После щеше да дойде в участъка с колата на Хари.
До Девъншир бе само десетина минути. Бош знаеше, че трябва бързо да се опита да измъкне признание от директора. Първо му прочете правата. В стаята на Ребека Верлорън той бе направил някои признания, ала едва ли можеха да ги използват в съда, защото не бяха записани и не го бяха предупредили за правата му, сред които беше правото да мълчи.
— Искаш ли да разговаряш с мен? — попита Бош, след като свърши с формалностите.
Директорът се бе навел напред, защото ръцете му още бяха закопчани на гърба. Брадичката му почти опираше в гърдите.
— Какво има да си говорим?
— Не знам. Искам да кажа, аз нямам нужда от твоите приказки. Заловихме те. Поведение и улики — имаме всичко необходимо. Просто си помислих, че може да пожелаеш да изясниш някои неща, нищо повече. В такъв момент много хора просто искат да обяснят постъпките си.
Отначало Стодард не отговори. Колата се движеше на изток по Девъншир Булевард. До участъка оставаха по-малко от четири километра. Бош беше предупредил шофьора да кара бавно.
— Странно нещо — накрая рече директорът.
— Кое?
