квартал! Или големите булевари вечерно време! Или вида от върха на Ейфеловата кула!… То за описване и дума не може да бъде, ами знаете ли какво? Дайте си дума отсега и вземете мерки, па през лятото на 1900 година, ако даде господ живот и здраве, да потеглим за всемирното парижко изложение с цял трен, както ходихме в Прага, па ще видите какво нещо е Париж…
Но да прескочим за малко до Лондон. През 1889 г. във време на Парижкото всемирно изложение не се възползувахме от случая, сега да не повтаряме грешката. Докторът не иска да чуе за Лондон, той замина направо за България; но ние с Филарета, уморени-неуморени, ще идем; че не ще успеем за един ден да видим почти нищо — това си го знаем отнапред, но все пак ще посетим величайшия град, само „за идея“, да се рече, че и в Лондон сме били. И кажете, че щастието не ни придружаваше на всяка стъпка: ние като знаехме само пътя през Кале-Дувър, който е най-скъпият път, помирихме се с разноските, които ще направим; но вместо да идем на Gare du Nord, отправих-ме се по погрешка на гарата St. Lazare и тук узнахме, че можем да идем за Лондон през Диеп-Нюхавен с 40 на сто по-евтино, отколкото през Дувър. Така и направихме. В 9 ч. сутринта потеглихме от Париж, минахме пак през Руан…
Видяхте ли, че щях да забравя! Добре, че поменах Руан, та ми дойде на ума: на връщане от Америка, като стигнахме в Хавър, накачихме се в трена и съпровождани до известно място от просешката музика на гамените „Des sous, messieurs, des sous, s’il vous plait“, упътихме се за Париж. Ние, тримата българи, влязохме в едно купе, а с нас заедно влязоха още няколко лица, които ние не бяхме забележили на парахода. Това ни се видя малко странно, понеже този трен е само за пътниците, идущи от Ню Йорк. Тези лица се държаха така, като че не се познават помежду си, и от думите им се разбираше, че за пръв път минуват по тази линия. Те се стараеха да поддържат разговор с нас и да узнаят кои сме и що сме. В Руан, в момента, когато потегли тренът, в нашето купе се вмъкна едно ново лице. След половин час този господин, като се бяхме умълчали и зяпахме през прозорците, обърна се към всички спътници със следующата кратка реч: „Господа, няма сми-съл да пътуваме тъй мълчаливо, когато можем да си доставим някое удоволствие, някое приятно развлечение… Ако ми позволите?…“ И с тези думи той постла една газета върху нозете си, извади един пакет с нови карти за игра, избра само три карти, попрегъна ги малко в средата и почна да ги премята върху газетата. „Унде й попа“ — мина през ума ми. Лицето, което седеше до мене, ми направи един знак, като че искаше да ми каже: „Отваряй си очите“. Другите непознати се отнесоха към предложението на „артиста“ уж недоверчиво. Тогава той допълни речта си: „Да не мислите, господа, че аз съм някой шарлатанин. Гледайте!“ — и извади из джеба си цяла шепа с луидори, сетне разгърна едно кожено портмоне, в което видяхме три дебели пакета със стофранкови банкноти. Дали под действителните банкноти не лежаха прости хартии, това не можем да кажем, но ако бяха наистина пари, то имаше не по-малко от десет хиляди франка. „Заповядайте, господа! — продължаваше артистът — заповядайте, по малко, кой колкото обича, само за развлечение. Вие колко туряте? Колко? Един луидор? Добре! Un, deux, trois! Браво! Вие печелите!“ И… почна се играта! Артистът премяташе картите толкова неизкусно, щото аз всякой път познавах „где е попа“ и с всичката си наивност казах му, че ми е позната тази игра. „Нали? 0, разбира се. Видите ли, господа! Негова милост знае тази игра! Обичате, господине?“ — обърна се той към мене. Насрещният господин ми направи един ободряющ знак и сетне ми пришепна (шарлатанин!) на ухото: „Той съвсем просто играе, всичко се вижда. Искате ли да турим по сто лева!“ „Двеста франка на карта!“ — обяви един уж запален. „Хиляда франка! — изгърмя други. — Дайте, господа, да се сдружим на тази карта, по двеста франка. Дайте по двеста франка! Голяма работа, двеста франка!“ Но от този момент тяхната комедия стана дотолкова неизкусна, щото аз си отворих очите и се убедих, че сме окръжени от една шайка шарлатани. Те по всяка вероятност са ни приели за някои московски купци, та искаха да ни оберат. Но никой от нас не се увлече. Докторът и Филарет, по-опитни, усетиха шарлатанията по-рано от мене и почнаха да си проверяват джебовете и да се закопчават по-солидно, но аз, който никога не играя на карти, малко остана да почна „да си вадя парите, изхарчени за Чикаго“. Шайката, щом видя, че ние „не сме прости“, прекрати играта и замълча. Ами като почна тренът да влиза в тъмните тунели?… Слава богу, отървахме се само с безпокойство и като стигнахме в Париж, не видяхме как изчезна шайката…
Сега да продължаваме пътя за Лондон. Около пладне пристигнахме в Диеп и се качихме на един параход, прост като рибарска лодка в сравнение с грандиозните и разкошни американски параходи. Ламанш беше тих и гладък като огледало, минахме го за четири часа. В Newhaven се качихме на трена и къде седем часа вечерта зафучахме всред един необозрим хаос от еднообразни задимени и замъглени стрехи, над които се издигаше осветеният от заходящето слънце Кристален дворец, една глупава грамадина, в каквито сега в големите градове продават зеленчуци. Туй ли е било Лондон! Язък, каяфитине! Спряхме на станцията при Лондонския мост. Догде да видим накъде сме, догде си намерим стая, то се стъмни и останахме да вечеряме в нашия хотел, който носеше громкото название „International Hotel“, а всъщност беше едно мизерно ханче в самия център на Лондона. Подадоха ни една вечеря… Господи! Ако мислиш, че трябва да ми пращаш още изпитания за очищение на греховете ми, пращай, всемогущий създателю, но само не ме наказвай с английска кухня!… Може тази кухня да е най-рационалната, може да е най-идеално съчетание на белковина, азот и тлъстина, може техните ядения цели-целенички да се превръщат на кръв — може, но избави, боже, от тези грамадни парцали кърваво, студено, безсолно месо и от тези лигави, гнуснави, скашкани зеленчуци… у-уф! И едновременно с тези прелести ти подават кафе с мляко или чай. Нейсе, „навечеряхме се“ и без да губим минута, ако и да бяхме силно уморени, разгърнахме плана на Лондон, ориентирахме се и се упътихме към Лондонския мост. Помня, че като учих едно време география, в, учебника се казваше за Лондон, че е най-голям и най-населен град, че на Темза имало разкошни мостове, прелестният изглед от които бил единствен в своя род, че вечерно време Лондон се осветявал дотолкова блестяще, щото на пътника се струвало, че нарочно е илюминиран градът в негова чест. — Бошлаф. Лондонският мост, най-оживеният от всичките мостове по Темза, беше дотолкова слабо сравнително осветен, щото ние с Филарета едва можахме да забележим в амбразурите на моста налягалите по камените человекоподобни същества, оголените меса на които изглеждаха като бледни петна под прогнилите изпокъсани одежди. Ето ги, начеват се впечат-ленията от Лондон! Темза мрачна, на бреговете не различаваш дали са загнездени кораби или са натрупани каменни въглища. Над целия град дреме тънка прозрачна мъгла, в която блещукат газови и електрически светлини.
Изминахме моста и влязохме в City, центъра на всемирната търговия и на безчетните милиони. Най- оживен денем, Сити е съвършено тих и заспал нощно време, улиците му са почти пусти. Ние тръгнахме по Cannon Street, ядката на Лондон, да се разходим до катедрала Св. Павел, който е на края на тази улица. Сам-там около фенерите стърчаха важни полисмени: из улицата срещахме само пияни работници. Заобиколихме колосалния събор, колкото да се каже, че не сме изгубили напразно времето си, и се върнахме пак на същата улица, понеже тесните и кривите улички по-нататък хич не ни вдъхваха доверие, като гледахме при това, че по тях сновяха от съмнителна почтеност фигури. Беше около единайсет часа вечерта, когато ний се връщахме в хотела си по Лондонския мост, всичките амбразури на който бяха препълнени със спяща голотия, а по места срещахме тълпи пиени мъже и жени. На сутринта в пет часа ние бяхме вече на крака и тръгнахме низ лондонските улици без предварителен план, защото смешно би било да искаме да се запознаем с гигантския град за няколко часа. Намерението ни беше да изгледаме само отвън, отдалеч, някои здания и местности, за които бяхме чували и чели. Този ден беше един от тия, когато даже строгите в етикета жители на Сити ходеха по жилетки, когато солдатите се упражняваха почти по риза, когато почти ежедневно се случваха слънчеви удари, когато ледът за разхладяване беше достояние само на богатите домове и клубове. Напечени от слънцето, обливани с пот, ние с Филарета (вие знаете, че той е малко пълничък), без да минем в Сити, упътихме се на угад по една широка, с хамбарообразни домове, спяща още улица, която ни изведе на Темза, и през моста ние излязохме на Викторийския кей, покрай който са наредени грамадни правителствени здания. Към края на този кей в мъглата се обрисуваха силуетите на парламента и Вестминстерското абатство, към които ние се стремяхме. Разгърнали сме плана и вървим: „Филарет Филипич, видиш ли това голямо здание, то се казва Somerstet House, построено е във втората половина на миналия век, сега в него има няколко правителствени учреждения.“ „Филарет Филипич, сега надясно на брега ще се покаже иглата на Клеопатра, този обелиск е издигнат 1500 година преди Рождество Христово в Хелиополис от фараона Тотмес III и е пренесен и поставен в Лондон в 1878 година.“ „Ол райт!“ — отговаря Филарет Филипич и вървим. Стигаме до Вестминстерския мост, до него е зданието на парламента, величествена каменна постройка в готически стил, която е сторила 75 милиона лева. Пред него е тъй нареченият Westminster Hall, остатък от древния дворец на англосаксонските царе, постройката на който е начената в XI столетие. След като позяпахме и Вестминстерското абатство, ръководими от плана,
