Гедрос довтаса.
— О, Гедрос, здрасти! Сядай! Винце искаш ли?
— О, Отело, здрасти, здрасти, пиленце. Я си обърши носленцето — занежничи вечно веселият Гедрос.
— Гедрос, какъв е този вестник, сега викаха из улицата?
— Как! Мигар вий не знаете за вестника на бай Ганя Балкански?
— Зевзек!
— Сериозно ви казвам. Ганьо Балкански, редактор-стопанин на вестник „Народно величие“. А-а, то е цяла история. Мигар не знаете?
— А бе ти сериозно ли говориш?
— Сериозно бе, брате. Чакайте да ви разкажа. Днес ми разправиха тази история подробно и аз ще ви я предам тъй, като че съм бил там.
Разпоредихме се да затворят вратата на вътрешния салон и Гедрос почна. Ето какво ни разказа той:
У бай Ганя свикано събрание. Събрали се: сам стопанинът, Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина, и разсъждават — като какво предприятие да заловят, за да се възползуват най-изгодно от положението.
— Трябва и ние да клъвнем по нещо — казва бай Ганьо, — току-тъй на сухо патриотизъм — бошлаф. Я ми кажете вий сега, както стоят работите, като откъде може да се удари най-добър келепир? Ти, Гочоолу, какво ще речеш?
— Аз ли? Да ти кажа правичката, бай Ганьо, аз пак си оставам на мойта мисъл: да отворим един руски трактир.
— Какво?!
— Един руски трактир да отворим — отговаря сериозно и решително Гочоолу.
— А бе че ти — как? Пак ли обърна с Матушката? — чуди се бай Ганьо.
— Ама ела да се разберем, не е работата тук за Матушката, работата е — какъв вятър вей…
— Де? В главата ти?
— В България. Ахмак е този, който не се възползува. Сега му е времето — един трактир. Аз съм шетал из Московията, поотбирам що-годе. Един трактир с две отделения — дворянско и мужицко.
— Че у нас де ще намериш мужици! — пита в недоумение бай Ганьо.
— Е па, най-после всички дворяни ли сме бе, бай Ганьо?
— Хубаво, по-нататък?
— По-нататък: ще му изтърсим една музика, орган — ти трябва да си виждал, бай Ганьо?
— Аз ако не видя, кой ще види — отговаря надменно господин Балкански.
— Имаш право. Един орган и, разбира се, чай. Ще напазарим десетина хлапета, ама да не бъдат чернооки, да изглеждат като русначета; ще им нахлуем по едни ботуши, по една червена риза, па ще ги подстрижем по казашки — ето ти тебе цял трактир! Ще докараме руски вестници, водка закуски, па тегли отгоре и един надпис — „Руский трактир“, — па си накриви шапката. А?
— Не одобрявам! — извика тържествено Дочоолу. — Не одобрявам! Ако е работата да ударим келепир от вятъра, дето е повял, то най-добре ще бъде да отворим една фабрика за квас…
— Ударихме кьоравото! — изсмя се Данко Харсъзина. — Ти фурна ли искаш да отваряш?
— Не бе, брате — за руски квас ми е думата. То е едно таквоз… като туйнака, крушевица го кажи, боза го кажи…
— Хубава работа! Бозаджии ще ставаме сега — обижда се Харсъзина.
— Не бе, кардаш, не е работата за питието — името е важно; да речем само: „руски квас“! — ще се изпотрепат да тичат. Не си ли чул френците какво правят сега. Пара удариха, пара — не шега!
— Бошлаф. Аз не ща квас — заяви недоволен Данко.
— Ами какво искаш — пита го сърдито Дочоолу.
— Я кажи да видим?
— Да основем една банка! — изтърсва Данко Харсъзина.
— Ти си дурак!
— Защо?
— Оставете кавгите настрана — вмесва се бай Ганьо.
— Защо да съм дурак! — продължава разгневен Данко и стреля кръвнишки погледи към Дочоолу.
— Е, млъкни сега, седни си. Кажи, какво имаш да кажеш, за банката.
— Ама нека каже бе, джанъм, защо да съм дурак?
— Банка ще ми основава! Туй чева не е попара да я изсърбаш — ръмжи под мустак Дочоолу, смутен от погледите и застрашителния тон на Данка. — Попара ли е туй — банка!
— Попара е зер! — реве Харсъзина.
— Как така попара? Отде-накъде да е попара — зъби се Дочоолу.
— Млъкнете бе, хора. Затуй ли сме се събрали — успокоява ги бай Ганьо. — Дочоолу, седни на мястото си.
— Ама отде-накъде да бъде попара?
От дума на дума работата кабардисала; Данко Харсъзина, както го знаете, налита на бой, па и Дочоолу не си поплюва — ще се изтрепят, хеле бай Ганьо отсам-оттатък — успокоил ги. Данко си сядва на мястото и почва да излага своя план за основаванието на една банка. „Работата е лесна — ще издадем за пет-десет милиона акции, ще приберем парата, на тогоз назаем, на оногоз назаем, разбира се, с добра лихва, на търговци, на общини, па ако се намери правителството натясно — и нему някой и други милион. Ами! Ще речем да напишат един устав, половината кяр за нас, половината за акционерите. Башка — акции ще си задържим, пари я вложим, я не. Ти, бай Ганьо, си влиятелен човек, ще се изкашляш на две три капии и свършено!“
— Не е за твоите уста лъжица тая работа, има от тебе по-ербап хора, нека те я измътят, па ний ще си проврем гагите — заявява наставнически бай Ганьо.
Гочоолу и Дочоолу клатят одобрително главите си.
— Чакайте аз да ви кажа сега какво съм намислил — извиква авторитетно бай Ганьо и става прав. — Знаете ли с какво? Нито с трактир ще прокопсаме, нито банка ще уредим като хората, а пък твоя руски квас, Дочоолу, хептен проста работа, ами да ви кажа ли аз вам какво?
Гочоолу, Дочоолу и Харсъзина са превърнати в слух и нетърпение.
— Да ви кажа ли вам какво? А?
— Е, кажи де, стига си мълчал — продумва нервозно Данко.
— Шш! Бързата кучка слепи ги ражда. Да ви кажа ли? А?
Ако някое морско чудовище се вмъкнеше в онзи момент в стаята на нашите събеседници, то едва ли би могло да увеличи поражающето впечатление, което произведоха последните думи на бай Ганя. В първата минута като вцепенени, в следующата — Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина почнаха да се споглеждат плахо-плахо, като че се питаха: „Да не е изхвръкнала, не дай боже, някоя чивия на бай Ганя?“ Не иде ни да се засмееш, ни да го съжалиш. Ще кипне. Еле Гочоолу най-сетне, страх не страх, решава се отдалече да му загатне:
— Твоя милост, бай Ганьо, обичаш сегиз-тогиз, хе-хе, да прощаваш, искам да кажа, обичаш… туйнака… зевзеклиците, та думата ми е, хе-хе…
— Какво?
— Не бе, бай Ганьо, аз само така рекох да… таквозинака… А бе, твоя милост, нещо вестник… сериозно ли?
— Как тъй „сериозно ли“? Ами че как инак? Разбира се, че сериозно! Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как!
— Е, като бъде тъй, аз съм съгласен — заявява Данко Харсъзина.
— Тъй, ами как! Ще викаме Гуня Адвокатина, той е майстор на уводните статии, па ний — кое дописки, кое антрефилета, кое телеграми. Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз — за туй нещо не се иска кой знае каква философия. Данко, я се запусни, моля ти се, до писалището, та повикай тука Гуня Адвокатина.
