Пристигна багажът и почнаха да ни разпращат по квартири. Погрижили се хората да ни намерят помещения. Аз няма да ви разправям за кавгите с файтонджиите, с келнерите в клуба, с разпоредителите за окъсняването или погрешното разменяване на багажа, за неудоволствията от квартирите, за пазарлъците и други такива. Да се пренесем с вас за една минута в нашата стая (не бойте се, госпожо). Ний се настанихме в една голяма стая четворица. Имахме всички удобства. Стаята ни гледаше към двора… На срещната страна се издигаха същото число етажи. По едно време слугинята, която ни шеташе, Анушка, като снемаше саксиите с цветята от прозорците, за да може да ги затвори, обърна се внезапно към мене и сконфузено ме попита, като указваше с очи към насрещните прозорци:
— Prosim vas, pane, je ten pan take Bulhar? Racte se podivat, co dela! Lak je cern?! Vlasat? jako neejak? dikar! Ha-ha-ha-ha!
Погледвам по указаното направление и какво да видя? Бай Ганьо при отворени прозорци, без да спусне завесите или жалузите, освободил се от горните си дрехи и в момента, когато аз погледнах, той се хилеше на нашата слугиня и гладеше влакнатите си гърди, види се, с туй искаше да я плени.
В местните вестници същия ден се появиха приветствия за скъпите (имаха право) гости — bratri Bulhari. Напечатана беше и програмата, по която ний ще посетим изложението и забележителностите на града Прага. Печатаха отчети за нашите посещения: де сме ходили, как сме били посрещнати, как са ни приветствували, какво сме им отговаряли. Името на нашия водител, господин Василаки, гърмеше; той заслужи това внимание с безчислените си речи. И право да си кажа, каквото щете, но ако не беше господин Василаки да им позамаже очите, ний съвсем щяхме да се провалим.
При входа на изложението ни посрещнаха членове от комитета. И пак речи за Ceskeho Naroda, за Bulharskeho Naroda. Тук, видите, не се сбъркаха да ни посрещнат като сърби, каквато погрешка, разказват, станала при входа на Пловдивското изложение: сливенци и ямболци се намирали в постоянен антагонизъм — от завист ли, от съперничество ли, кой знае от що. Явяват се пред входа на Пловдивското изложение сливненци, а един от комитета им държи реч, като ги мисли за ямболци, и хвали ли, хвали: „Храбрите ямболци, славните ямболци!“ А сливненците се потят, кашлят в шепа, мигат… Картина!…
Влязохме в изложението. Един от комитета ни поведе да направим набързо един общ обзор на главните отдели. Е че кого води? — Нашите туристи — цели англичани!… Като влязоха веднъж ония ти хора в ботаническия отдел — няма излизане!
— Иванчо, Иванчо, ела, ела тука, я виж лале, какво голямо! Помниш ли, у леля ти има такова лале! — вика един от една страна.
— Марийке, Марийке, ела, ела тука, виж мимоза, това е мимоза, видиш ли? Помниш ли в атласчето, дето ти го купих за Великден? — вика друг от друга страна.
— Я гледай, босилек! Ц… ц… ц… И чехите имат босилек, браво! — обажда се трети и рукват да гледат босилека.
— А бе аз здравец не виждам тука — обажда се бай Ганьо с недоволен глас, — проста им работата, ако нямат здравец! И-и, у нас! По балкана! Ех, мама му стара!
А членът на комитета в това време стои като на бодли! Чакаха да се поизприкажат скъпите гости!…
Аз не можах да се сдържа, излязох от ботаническия отдел и отидох да зяпам из другите павилиони. В моето отсъствие фотографирали скъпите гости и на другия ден в един илюстрован вестник се появи цялата група.
Водиха ни в Hradcany, дето са дворците на чешките крале. Показаха ни разни исторически кьошенца: стаичката, дето заседавал съветът и било решено началото на Трийсетгодишната война; прозореца, през който били хвърлени в пропастта чешките патриоти. Водиха ни в стария градски дом, в стария и новия музей. Дадоха в наша чест една опера в Narodni divadlo, дадоха една вечеринка в „Мещанската беседа“. Ходихме у пана Naprstka, многоуважаван гражданин, едно време компрометиран пред австрийското правителство, забягнал в Америка, съставил си там богатство, завърнал се в Прага и сега, окръжен от почести и уважения, занимава се с филантропия. Има свой музей и библиотека. Стопанинът ни посрещна с всичкото радушие и гостоприемството на един славянин. Тук се държаха най-чистосърдечните речи. В една от стаите имаше дебела книга, в която посетителите записваха имената си. В един момент, когато бяха се натрупали мнозина около книгата и всеки бързаше да грабне перото и да увековечи името си, бай Ганьо ме дръпна за ръкава и нетърпеливо ме запита:
— А бе за какво се записват там?
Аз, като знаех предварително, че никакъв предлог за записване не би удовлетворил бай Ганя, ако от това не произтича нещо за пред кума, казах му на шега: който не иска да обикаля по-нататък старините на Прага, може да се запише в тази книга и да обядва у pana Naprstka.
— Тъй ли? — извика бай Ганьо. — Поврага им старините, дайте тука перото! Дайте бе, дайте по-скоро перото! С плайваз не може ли? Дай, дай, че бързам! — и почна с лактите си да разтваря път към масата, върху която лежеше голямата книга. Настъпиха се, сбутаха се с едного, почнаха да отнемат един от друг перото, накапаха книгата с чернило и най-сетне разтрепераната, влакната и потна ръка на бай Ганя украси една от страниците с две звучни думи:
— Сърдитко Петко — празна му торбичка! Хайде бе, остави ги! Само знаят да скубят! Нали ги зная аз тях! Славяни!… Бошлаф!…
VI. Бай Ганьо у Иречека
— Туй, дето го разказа Цвятко — обади се срамежливият Илчо, — то е по-подирна работа, пък аз зная, че бай Ганьо по-рано е дохождал в Прага, бавил се е дълго време и е продал доста розово масло. Искате ли да ви разкажа?
— Щом е за бай Ганя, недей пита, разказвай! — отговорихме ний.
— Добре. Слушайте тогава. Пристигва бай Ганьо от Виена в Прага. Слиза на станцията, нарамва си дисагите и излиза на улицата. Файтонджиите се спущат да му предлагат услугите си — той им прави знак с глава, че не ще. Те разбират знака му за утвърдителен и един файтон се изпречва отпреде му. Бай Ганьо се сърди, блещи се и прави сърдити жестове. Това забелязва полицейският и заповядва на файтоните да се оттеглят. Мисли си бай Ганьо от кого да узнае де живее Иречек, нашият историограф. Иречек е живял в България, обича българите, ще иде бай Ганьо у него: „Добър ден“ — „Дал ти бог добро“ — и може да го покани в къщата си; защо ще си дава паричките по хотели? — Додето си мисли така, пред него се изпречва един трегер с червена шапка и предлага да му носи дисагите. Бай Ганьо го пита знае ли де живее Иречек, трегерът отговаря отрицателно, по дава надежда, че ще може да се намери, и пак простира ръце да поеме дисагите. Бай Ганьо не му ги дава, едно, защото мускалите са вътре и може „да запраши нанякъде“ и, друго, гледа го облечен добре, кой знае колко ще го оскубе.
— Ваша милост, вървете напред, аз подире ви — казва вежливо бай Ганьо. — Оставете дисагите, аз ще ги нося.
Тази вежливост бай Ганьо я пуща със сметка: хем ще предразположи трегера към себе си, хем ще му покаже, че не е някой голям и богат човек, та да не мисли
Вървят, разпитват по кръстопътищата де живее Иречек; най-сетне сетил се някой, че въпросът е за професор Иречек, казал им де да попитат, попитали и го намират.
Бай Ганьо казва на трегера едно „да си жив, благодарим“ и влиза в квартирата на Иречека.
— О-о! Добър ден, бай Иречек, как си, добре ли си? — извиква бай Ганьо с един най-приятелски тон, щом влиза в кабинета на стопанина.
Последният му подава зачудено ръка, поканва го да седне и се сърди на своята памет, която не го подсеща кой е този любезен приятел.
— Не ме ли познаваш? — припомня бай Ганьо, като смесва ту „ви“, ту „ти“. — Вий нали бяхте министър в София?
— Да.
— Е и аз съм оттам! — заключава тържествено бай Ганьо. — То се казва емишерии сме, хе, хе, хе, ами как! Помниш ли статията във в. „Славянин“?
— Да, да, спомням си — отговаря сдържано-снизходително Иречек.
— Ей че бяха те нацапали!… Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм ви хвалил!… Те викат Иречек такъв, Иречек онакъв. — „Да ме прощавате — викам, — не е тъй.“
