„Цок-цок-цок“ — мляскаха устничките и по някакви тънки, неизразимо сладостни нишки нещо се точеше из нея, преливаше в това топло, крехко като пиленце тяло, оплиташе го и завинаги го свързваше с нея. Тя го обгърна нежно, с две ръце, долепи страна до главицата му и зашепна:
— Смучи! Смучи! Изсмучи ме цяла! По-силно!… Така!… Милото ми!… Глупава бях, че се уплаших… Това беше
Сега дните се търкалят, бързи, кратки, изпълнени от зори до нощта с едно кипнало могъщо чувство на живот. Малкото се преобразява постепенно и непрекъснато и от червеникавото кресливо парче месо приема вече образа на малък човек. Всичко извън него е лишено от всякакъв смисъл, не съществува.
В слънчевите часове за разходка тя сяда в дворчето заедно с едно момиче от съседната стая, което бе удушило любовника си. Като нея то беше родило в затвора. Двете майки разговарят спокойно и надълго, усмихнати от някаква непресъхваща вътрешна радост. Децата гукат в скутите им на своя неразбираем език. Баба Кита, отровителката, се пощи на слънце до стената и мърмори. Двете проститутки, осъдени за кражба, прекъсват разходката си, спират стеснени малко настрана и гледат децата с големи, замъглени очи.
Веднъж те стояха със Соколова вътре, до разтворения прозорец. Беше привечер. Жълти петна от заника гаснеха по стените. Като далечен шум на река долиташе мълвата на града. Детето спеше. Неочаквано, наблизо някъде, зад оградата затрещяха изстрели. Жените трепнаха, безпокойна сянка мина по лицето на Вяра. Ноздрите на Соколова замърдаха, погледът се наежи, съсредоточен и зъл. Вън скоро утихна. Соколова хвана Вяра за лакътя и сдържано, но твърдо попита:
— Ти не си вече с нас, нали, Вяра?…
Тишината стана още по-напрегната. Чуваше се само бързото дишане на момичето. Вяра се обърна към нея и поклати замислено глава:
— Не, Цвето… не съм. Отдавна не съм… За всекиго идва тоя час…
— Какъв час? — остро я пресече Соколова.
— Когато нещата се откриват напълно… и свършено е с всичко… с всичко предишно, което ти се е струвало по-рано истина, а сега… сега е чуждо като чужда дреха…
Момичето мълчеше намръщено и враждебно.
— Може би един ден и ти ще усетиш това — продължаваше Вяра, загледана вън. — А може да останеш със своята вяра, не зная. Знам само, че аз разбрах с цялото си съзнание, с последната частица на тялото си моята грешка. Разбираш ли — моята! Може за тебе, за вас, другите, онова, предишното, да е истината. Но моята истина е вече друга. Животът не е… не е човекоядство, момиче — тя сви плещи с вътрешна болка, — животът е само жертва… жертва за другите! Разбираш ли?… Всичко друго унижава, мърси, убива живота! …
Соколова изкриви устни многозначително, помълча и рече:
— А Деян?… И той ли измърси живота?…
Вяра дълбоко пое дъх, сложи ръка върху рамото й и с мек укор отвърна:
— Искаш да ме нараниш ли?… Защо ставаш лоша?… Деян вярваше във вашата истина, както вярвах и аз. Но той изкупи всяка вина…
Детето замърда и проплака. Двете жени веднага се наведоха над леглото. Вяра взе разплаканото дете, притисна го до гърди и почна да се разхожда и да го люлее в ръце. Скоро то се успокои и дори се разсмя. Вяра приближи с него до Соколова.
— Тоя, тоя, видиш ли го — с лъчиста усмивка продължи сега тя, — той избистри душата ми! Той ще порасне, момчето ми! Ще стане голям, голям мъж — говореше тя, надвесена над малкото засмяно личице, — умен, добър, по-умен и по-добър от нас! Нали, нали, мъничкото ми?… И тия ръчички — тя залепи устни в шепичките на детето, — тия чисти ръчички няма да се изцапат с кръв, няма, няма!…
В един априлски ден на следната година в стаята за свиждане имаше по-голямо оживление. От едната страна на оградата бяха Дойчинов и Катя, от другата — Вяра с малкия и Соколова.
Дойчинов, повече остарял и попрегърбен, беше като никога пъргав и бодър. Надупченото му едро лице грееше от радост. Той правеше фокуси с пръсти пред носа на детето, подсмърчаше, викаше му „Ах, ти, разбойник!“ и цял се тресеше от смях.
Вяра държеше в ръце сина си, усмихната и разплакана.
— Така-а!… Кажи сега на мама да не плаче, чичовото! Хайде, целуни я, ха още веднъж, и още!… Кажи, че ти си пак нейно момче… Мама не бива да плаче! Кажи!
Дойчинов сложи ръка върху ръцете на Вяра.
— Трябва да се радваш, Верке! Хайде малко кураж! Пък има още време, днес няма да го вземем. Ще остане още две-три седмици, докато нагласим всичко, че тогава. Я, моето момче, виж тука леля Катя — и тя има такова мъничко момченце като тебе, искаш ли да си играете заедно?… Ха иди при леля Катя, мило!
Детето, свикнало с хора, протегна ръка и отиде в Катя.
— Твоят син трябва да излезе в света, Верке, стига му година и няколко месеца в тъмницата!… Хе-хе-хе! Гражданино! — бутна той детето по бузката и му се изплези. — А след няколко дни той ще има и име — законно, честно име… Ех, не толкова хубаво като бащиното му, но все пак… Деян Дойчинов!… Как ти се струва, Верке? Върви, а?… Утре отивам в съда да уредя формалностите по осиновяването. А сега дай ръчичка на чичо, моето момче! Кажи довиждане! Ха така!
Дойчинов, развълнуван, потупа Вяра по рамото.
— А когато той дойде при мене, двама с него ще ти идваме на гости! И после ще те чакаме, всеки ден ще те чакаме да дойдеш и ти при нас — при него, при Катя и при мене…
Вратата се затръшва зад гостите. Вяра върви с детето в ръце през двора. Слънцето залязва. Тя гледа побледнялото небе и мисли: „Още един ден си отива. Какво ли носи утрешният?…“
Информация за текста
© 1933 Константин Константинов
Сканиране: NomaD, 2009
Разпознаване и редакция: ultimat, 2009
Издание:
Константин Константинов. Кръв
Издателство „Хемус“, София, 1991
Редактор: Петър Величков.
Редактор на издателството: Елена Константинова.
Художник: Кънчо Кънев.
Художествен редактор: Веселин Наков.
Технически редактор: Веселин Сеизов.
Коректор: Людмила Стефанова.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14980]
Последна редакция: 2010-01-15 16:00:00
