присъствието си една потайна и нежна гостенка — нощта.
Отблясъците на огнените пламъци в камината хвърляха златисто сияние върху кубчетата лед, които се гонеха и блъскаха едно в друго, всеки път когато разклащах чашата. Така и заспах в креслото, дълбоко- дълбоко, необезпокояван от гласовете на къщата — скърцането или детския плач.
Обичам да се прибирам от работа пеша в горещи следобеди, но този път по средата на пътя ме свари дъжда, той бързо ме принуди да си взема такси. Когато стигнахме къщата, изхвърчах от колата, за да се скрия по-бързо; дъждът междувременно бе станал проливен. На входа спрях и се обърнах.
Тя беше там, на същата пейка, брулена от дъжда, който се изливаше върху й като водопад. Бе облечена по същия начин, със светлосиньото си потниче и дънките. Косата й се бе превърнала в мокри кичури, а през мокрото потниче се открояваха гърдите й и ясно се очертаваха малките зърна — тя просто седеше там, обвила с ръце тялото си, и мръзнеше.
Бързо отключих и нахълтах в къщата. В нетърпението си разрушках целия огромен масивен гардероб докато намеря чадър. После изхвърчах навън. Обувките ми шляпаха в малките локвички, образувани от дъжда.
Седнах до нея на пейката и я покрих с чадъра.
За Бога от колко време седиш тук?
Тя ме погледна, а от мократа и коса се стичаха вадички, които се плъзгаха по сините й очии по бузите, сякаш плачеше. Зъбките й звучно тракаха. Тънките й устни се присвиха за миг, сякаш щеше да се усмихне.
Виж, не трябва да стоиш тук, под дъжда. — казах безпомощно. Имах чувството, че няма сила на света, която да я помръдне от пейката, да направи каквото и да е — да се усмихне, да се ядоса или просто да каже нещо. — Трябва да дойдеш с мен, моля те!
Това ефирно създание ме гледа още известно време със студените си сини очи, после стана просто ей така и тръгна с мен. Продължаваше да е обвила с ръце тялото си треперейки, а зъбите й продължаваха да тракат, но се движеше с такава грация сякаш не ходеше, а плуваше сред локвите, осеяли парка като малки езерца.
Когато влязохме в къщата, тя изпървом се оглеждаше на всички страни като уплашено зайче, после любопитството взе връх и очичките й зашариха из най-потайните кътчета и ъгли.
Аз стоях пред нея, чувствайки се малко не на място, после казах:
Ако ми кажеш телефона на родителите си, бихме могли… Или на някой близък…
Тя като че ли изобщо не ме чу. Очичките й продължаваха да кръстосват навсякъде, беше прехапала устни любопитно, а малки бистри вадички вода се стичаха от цялото й тяло по килима.
Добре. — казах — Ела сега с мен. После ще измислим как да се свържем с вашите.
Въведох я в просторната светла баня. Тя започна да се оглежда в голямото огледало любопитно.
Трябва да ти изсуша дрехите. — казах — Би могла ъ-ъ-ъ да се съблечеш… — запънах се — Искам да кажа, като преди това заключиш разбира се, ъ-ъ-ъ, това е ключалката — вратата се заключва … в случай, че се притесняваш, че аз…
Ох, съвсем се заплетох. После си събрах мислите.
Добре, виж сега. Аз ще те чакам отвън. Ти се съблечи, изкъпи се и облечи една от хавлиите ето там. После ще се погрижим за дрехите ти.
Когато излязох не чук прищракване. Това май означаваше, че ми има доверие. След малко се чу песента на струята на душа.
Качих се горе за да се преоблека. Когато се върнах тя ме чакаше пред банята. Беше облякла бялата мека хавлия, която бе принадлежала на жена ми, косата й продължаваше да е на мокри кичури.
Не видя ли сешуара?
Тя ме гледаше с широко отворени очи.
Добре ела с мен.
Отново в банята застанахме пред огледалото и започнах да суша красивата й коса. Потиснах неустоимото си желание да прокарам ръка по меките къдрици.
После я заведох в кухнята. Тя седна на масата.
Сигурно си гладна.
Направих й сандвич. Тя го запрати по стената. Когато й предложих купичка ягоди, тя започна да лапа лакомо, след малко цялата й уста беше омацана в лепкаво пурпурно червено. Подадох й салфетка.
След малко се връщам.
Погрижих се за дрехите, а когато се върнах в кухнята я нямаше. Заварих я в гостната, заспала на една страна като малко прекрасно ангелче на големия диван.
Трябва да се обадим на вашите — казах, като че ли повече на себе си, след това взех решение и я завих с едно одеало. Напалих огън в камината.
Качих се в моята стая и веднага заспах дълбоко. Това беше най-спокойния и сладък сън, който бях имал от много, много отдавна.
На сутринта тя бе изчезнала. Търсих я навсякъде, във всички стаи, в парка, но тя просто се бе изпарила безследно като утринна роса.
Не я видях още няколко дена, през които непрестанно мислех за нея, после дойде събота. Събота е денят преди неделя и има свойството да бъде празен и ужасно тъжен понякога, а друг път, само веднъж, да бъде най-щастливия ден в живота.
Някъде долу се иззвъня. Едно звучно динг-донг.
Втурнах се като луд по стълбите, рискувайки да падна и да си счупя врата, но когато отворих вратата там бе просто Боби.
По някое време, насред разговора, станах и отидох при прозореца. Тя беше отново там.
Тя се върна. — възкликнах по-щастлив от щастието — Виж само колко е красива.
Боби незабелязано се бе приближил и бе поставил ръка на рамото ми. Когато се обърнах към него ме гледаше прекалено втренчено.
Виждаш ли я — момичето на пейката.
Той помълча известно време после промълви някак съчувствено:
Там няма никой, човече.
Как не я ли виждаш! — почти изкрещях — Там на пейката!
Кажи ми, че се шегуваш с мен човече — прошепна той — Кажи ми че просто се шегуваш. Там няма никой.
Абсолютно никой.
Никой…
В такъв случай — промълвих тъжно — може би наистина се шегувам.
Когато Боби си тръгна, аз тичешком се отправих към парка. Слънцето прежуряше някъде високо горе и обливаше с лъчисто сияние парка. Коленичих пред нея в прахта и я погледнах в тъжните сини очи. Поех ръчичките си в своите.
Разбрах, защо хората не те виждат.
Тя силно, до болка, ме стисна с малките си ръчички.
Защо ме излъга. Знаеш ли колко те обичам? — шептях — Още от първия път, когато те видях. Обичам те толкова много, а ти дори не съществуваш.
Сега тя вече ме стискаше с всички сили, толкова силно, но аз не усещах болката. От окото и се отрони една малка чиста сълза. Само една.
Спри! Моля те, спри! — понечих да стана, но тя продължаваше да стиска ръцете ми. Изскубнах се и забързах към къщи, препъвайки се като насън.
На следващия ден съжалих. Какво значение имаше, дори и да не беше истинска. Когато стискаше ръцете ми вчера, допирът й беше толкова истински. Бях сигурен, че няма да я видя повече.
Тя беше изчезнала. Не я виждах през следващите дни колкото и рано да се прибирах от работа, накрая просто спрях да ходя, стоях по цял ден през прозореца или обикалях парка. Сега той беше пуст, по пуст от всякога. Вече не го огласяше детски смях, нито песента на птичките, само тихия осезаем шепот на настъпващата есен. Не можех да се храня и не можех да спя, а заспях ли ходех насън и се събуждах потен, бродейки сред лабиринтите на къщата. Детския плач нощем бе станал по силен от всякога. Всъщност аз не
