Между вторник и четвъртък

— Мамо, много си хубава! Ще излизаш ли? — попито сина й.

— Да, трябва да се видя с представители от една фирма за софтуер и да уговоря по-ниска цена.

— Ще успееш! Изглеждаш много представително.

— Благодаря. Вечерята е в хладилника. Баща ти тази вечер е дежурен. Аз може да закъснея, не ме чакай!

— Добре, чао!

Прати му въздушна целувка:

— Чао!

* * *

Навън беше тъмно и безлюдно. Краката й трепереха в синхрон с потракването на токчетата. На втората пряка разпозна колата и мъжът в нея. Щом зърна, той слезе.

Посрещна я, целуна й ръка, погледна я с онези същите очи. Отвори й вратата, настани я и седна зад волана. Погледнаха се в мрака. Нямаше думи, а и не трябваха. Мъжът завъртя ключа, потеглиха.

Жената свали част от напрежението, щом се отпусна на седалката.

Движеха се извън града. Заизкачваха стръмен път. Фаровете осветяваха разсъблечени есенни дървета. Нагоре, все нагоре. Не питаше къде отиват, остави се той да я води. Спомни си, че на върха имаше малка резиденция, останала от бившето партийно величие. Не беше влизала, там не пускаха кой да е. Стигнаха висок зид. Мъжът натисна бутон от колата и вратата ги пусна. Алея с високи борове ги канеше към вилата. Когато наближиха до нея жената възкликна. Всички прозорци светеха. Някой грижливо бе подготвил всичко.

Мъжът спря, слезе, подаде й ръка и не я пусна до входа. Не отключи, а направо отвори и я покани:

— Заповядай…

Тя прекрачи прага и остана до вратата. Беше приказно. Огромен хол, внушителна вътрешна стълба към втория етаж, навсякъде лакирано дърво, картини по стените. В камината подскачаха игриви пламъци.

Той я прегърна през кръста, заведе я до пищния диван в средата. Беше онемяла.

— Ще ми дадеш ли палтото си? — прошепна й той.

— Да… — разкопча се, мъжът го съблече.

Щом я видя в черния костюм, точно следващ извивките на тялото й, той не скри възхищението си.

Остави палтата, отвори бутилка червено вино, наля и приближи до рамото й:

— Дано ти хареса царската селекция — подаде й чашата. — Да пием… за нас.

Звъннаха. Отпиха. Едва тогава тя проговори:

— Харесвам сухи вина. Устните потръпват от тях.

— Значи съм улучил?

— Да… напълно.

Остави чашата досами ръба на масичката и седна в ъгъла на дивана. Мъжът освободи копчетата на сакото и се настани близо до нея.

Тя съзерцаваше пламъчетата:

— Не си представям по-красив танц, от този на огъня.

— А танцът на телата и… душите?

— Той не винаги е красив.

— Нашият ще бъде!

Притегли я до себе си, вплете пръсти в нейните, като ги целува бавно и дълго:

— Кога реши да приемеш… поканата ми?

Този път вълнението й личеше, но тя му отговори:

— Чаках да намериш пътечката.

Той промуши ръка през кръста й, целуна я зад ухото, а тя продължи:

— Въпреки, че толкова жени те мечтаят…

— Аз си открих желаната.

Тя намери устните — търсещите, искащите, молещите. Сключи пръсти в косите му, а той я понесе нагоре по стълбите…

* * *

Събуди я похъркване. Размърда се, потърка очи. Затърси под завивките и намери гърба на… мъжа си. Сепна се! Какъв беше този сън?

Замижа. Малко по малко детайлите се наместваха. Запомни всичко. „Бисерче“ каза си тя, зарадва му се и го скри някъде навътре.

Побутна мъжа си да става. Закъсняваха за работа. Беше четвъртък, трябваше да е навреме при асансьора.

,

Информация за текста

© Даниела Колева

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1715]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48