Последната годишнина

Ърскин КолдуелПоследната годишнина

Барманът Ник приближи ъгъла, където Ани шумно тропаше с празна бирена бутилка по масата.

— Какво искаш, Ани? — попита Ник.

— Още една бира! — дрезгаво извика тя.

— Не бива, Ани — рече той, поклащайки глава.

— Казах, още една бира!

— Казах не, Ани.

— Върви тогава по дяволите! — натъжена отвърна тя.

Ник седна от другата страна на масата.

— Чуй ме, Ани — почна той с добро. — Аз съм ти приятел и искам да ти помогна. За тази вечер стига. Ясно ли е? Достатъчно пи. Утре вечер ела пак.

— Върви по дяволите! — изкрещя тя.

Той помълча, сетне, като се наведе към нея, продължи:

— Дръж си езика, Ани — той съчувствено я потупа по ръката. — Ако направиш каквото ти казвам, всичко ще бъде наред. Не ми се ще да правиш поразии, в крайна сметка всичко ще свърши зле за тебе. Ще дойде полиция, а ти знаеш какво значи това. На всичко отгоре, ако в бара няма ред и тишина, ще ми отнемат позволителното. Хайде, бъди ми добричка и се прибирай, че си закъсняла. Направи това заради мене, Ани.

Ани замахна с чантата си, но той се наведе навреме и тя не можа да го удари.

— Много добре знаеш, че нямам дом.

— Тогаз иди там, където обикновено нощуваш.

— Гониш ме, с една дума?

— Не те гоня, Ани — търпеливо рече той, — просто те моля.

— А бе я си гледай работата! Върви по дяволите и да се не връщаш от там! — развика се тя.

Един от мъжете, които играеха карти на съседната маса, се извърна и повика Ник. Беше едър, с тъпо изражение на слабоватото си лице.

— Защо не изхвърлиш от тук тая дърта и устата брантия? — каза той. — Дотегна ми да я слушам.

— Лесна работа — отговори Ник.

Неколцина от посетителите се обърнаха през рамо да видят какво става. Ник се помъчи да вдигне Ани за ръката и да я отведе на улицата. Решена да не мърда от мястото си, Ани се отскубна с див тласък на цялото си тяло.

— Ако не можеш да се отървеш от нея — рече едрият, — намери някой, който може. Омръзна ми да я слушам.

— Чуй ме, Ани — спокойно каза Ник. — Ако се държиш като хората, ще те науча какво да правиш. Обещай ми, нали веднага ще си тръгнеш, ако ти дам още една бира? Какво ще кажеш, Ани?

— Готово! — ухили се тя. — Готово, виж тъй става. И знаеш ли защо приемам? Добре, ще ти кажа. Днес празнувам годишнина.

— Какво празнуваш, Ани — попита той.

— Празнувам двайсет години. А двайсетата годишнина трябва да бъде най-тържествена от всички, нали?

— И аз тъй мисля, Ани — съгласи се Ник. — Но годишнина от какво? Всички знаем, че си стара мома.

— Тъкмо това празнувам — каза тя, кимайки многозначително. — Тъкмо това и нищо друго.

— Какво искаш да кажеш, Ани?

— Годишнината на моето неомъжване.

Объркан, Ник почна да клати глава.

— Ти съвсем си изкукуригала, Ани — каза той. — Че кой празнува такива неща?

— То си е моя работа — с горчивина отвърна тя, — а ти не си пъхай носа навсякъде.

— Не исках да ти се бъркам, Ани — заоправдава се той. — Просто съм любопитен, никога не съм чувал такова нещо. Защо не ми кажеш всичко?

— Да се продъниш в ада дано, там ти е мястото, чуваш ли какво ти думам?

— За бога! — разгневено извика едрият от съседната маса, извърна се на стола си и стрелна Ник. — Или ще накараш тази дърта гъба, напоена с бира, да млъкне, или я изритай на улицата!

Ник се върна зад бара и отвори бутилка бира. После я отнесе в ъгъла и я остави на масата пред Ани. Тя му отброи от чантата си няколко монети и небрежно ги захвърли на покривката. Ник събра парите и се върна на мястото си.

Още недопила студената бира, Ани залитна и падна посочи на масата. Зарови лице в шепите си и заплака. Как ли не се мъчеше да обясни, но никой не разбра колко дълбока и палеща е болката, измъчваща сърцето й…

-----------------------------------------------

По онова време тя бе младо хубаво момиче, влюбено за първи път в живота си. Празните часове, когато не бяха заедно със Сидни, понасяше единствено с мисълта колко го обича, мечтаеше за деня, когато ще се оженят и ще имат общ дом.

После дойде време той да се запише в колежа. Беше краят на лятото и двамата знаеха, че скоро няма да се видят. Нощта преди заминаването прекараха на брега, там осъмнаха. Плътно завити с одеялото, прегръщаха се цяла нощ, а над тях ясно и сякаш благославящо блестеше луната.

„Обещай ми нещо, Ани — бе рекъл Сидни нея безсънна нощ, — нищо друго не искам на света, само това. Ще ми обещаеш ли, Ани?“

„Всичко бих ти обещала, Сидни — отвърна му тя с цялата преданост на сърцето си. — Толкова много те обичам, че всичко, каквото поискаш, ще ти обещая, без дори да питам какво е.“

Той замълча, целувайки поруменелите й страни и топли устни.

„Още ли си готова да обещаеш, Ани?“ — след малко попита той.

„Да, Сидни — прошепна тя, — какво да ти обещая?“

„Искам да ми обещаеш, че ще ме чакаш. Каквото и да стане, искам да зная, че винаги ще ми принадлежиш, Ани.“ „Винаги ще ти принадлежа“ — каза тя. „Обещаваш ли?“

„Обещавам, Сидни — без колебание рече тя. — Обещавам, обещавам! Винаги ще имаш любовта ми — дадох ти я сега и ще си остане твоя, додето сме живи. Няма да те разлюбя, каквото и да става, стига и ти да ме обичаш. Обещавам ти, Сидни.“

„Дори като замина? Току-виж, случило се нещо… Ами ако вече не се върна?“

Ани цялата изтръпна в ръцете му.

„Не казвай това, Сидни — уплашено се примоли тя. — Не говори такива неща!“

„Ще се върна, Ани — увери я той. — Но понякога тъй става, че каквото и да правиш… нали знаеш?“

„Не ме е грижа — каза тя и го притисна в прегръдките си. — Аз никога няма да ти отнема любовта си, стига само ти да ми я върнеш. Не я ли искаш, върни ми я!“

Лежаха дълго, притихнали един до друг, и наблюдаваха светлата луна над себе си. Отдалеч долиташе мекото плискане на вълните върху пясъка.

„Чувал съм, разделят се хората за по-дълго време, пък им стане самотно — поде той, — и тогаз какво? Като ти стане непоносима самотата, може и някой друг да си намериш. Стават такива неща, Ани. Не са малко четири години.“

„Ще те чакам, Сидни — разпалено обещаваше тя. — Ще те чакам, колкото и дълго да е. Дори да се запилееш някъде, друга да си намериш и да се ожениш и никога да не се върнеш, пак ще те чакам, защото ти дадох любовта си и искам всякога да бъде с тебе. Ще чакам и десет години, и петнайсет, и двайсет години ще чакам!“

„Наистина ли толкова дълго ще ме чакаш, Ани?“

„Да, скъпи — двайсет години!“

----------------------------------------

От ъгъла на бара прокънтя пронизителен писък и всички се обърнаха да видят какво се е случило. Изправила се, Ани тропаше по масата с празната бирена бутилка. След миг бутилката се разби на десетки