Ърскин Колдуел
Топлата река
Автомобилът спря до висящия мост и шофьорът ми показа къщата на отвъдния бряг. Платих за пътя от гарата, която остана на две мили зад нас, и слязох от колата. Тя отмина и останах сам в студената нощ. В долината блещукаха далечни светлини — същински звезди, — а под мен, зелена и топла, течеше широката река. Планините се издигаха наоколо като купища черни облаци в нощта; погледнах право нагоре, към небето, и едва сега забелязах неясните отблясъци на залеза.
Мостът заскърца, залюля се в ритъма на стъпките ми и след миг тъй силно се заклати, че трябваше да ускоря крачки, за да се движа в такт с това огромно, надвиснало над реката махало. Най-сетне видях отсрещния бряг — там планината се спускаше косо и се скриваше под топлата вода, — стиснах чантата си по-здраво и с всички сили се затичах нататък.
Страхът не ме напусна дори когато под нозете ми изхрущя пясъчната пътека. Знаех, денем бих минал по моста, без да се уплаша, но през нощта, в този непознат край е черни планини, които се извисяваха около мен като исполински кули, и тази широка зелена река отдолу, ръцете ми не можеха да не потреперят, сърцето — да не затупти по-силно.
Къщата намерих лесно и се присмях на себе си, задето се уплаших от реката и побягнах от нея. Като премине моста, човек се изпречва пред къщата; дори да не бях я видял, Гретхен щеше да ме повика. Тя стоеше на стъпалата на покритата веранда и чакаше. Чух познатия глас да ме вика на име и се засрамих: бях изпитал страх от планините и от голямата река.
Тя изтича да ме посрещне и развълнувано ме попита:
— Уплаши ли се от моста, Ричард?
После ме хвана за ръката с две ръце и ме поведе по пътеката нагоре към къщата.
— Признавам си, да, Гретхен, но все пак нали минах…
— Първият път всички се боят — каза тя, — но после ти се струва, че ходиш по въже. Като малка обичах да ходя по въже. Ти не си ли опитвал, Ричард?
— Опитвал съм. Само че много отдавна и вече съм забравил.
Достигнахме стъпалата и се изкачихме на верандата. Гретхен отвори вратата. Вътре някой ходеше с лампа в ръка. Когато лампата се показа, видях на светлината й двете сестри на Гретхен.
— Това е по-малката, Ан, а тази — Мери.
Продумах нещо и влязох. Бащата на Гретхен седеше на масата: той отмести лампата да ме разгледа по-добре. Виждах го за първи път.
— А ето и татко — каза Гретхен. — Боеше се да не сбъркаш пътя в тъмнината.
— Исках да ви посрещна на моста, да ви светна с лампата, но Гретхен каза, че и тъй ще дойдете. Не се ли изгубихте? Сигурно трябваше да дойда.
Здрависах се с него и обясних, че много лесно съм намерил пътя.
— Шофьорът ми показа къщата и тръгнах, без да свалям очи от светлината. Но ако не светеше, и досега щях да се лутам, а можеше и в реката да падна.
Страхът ми от реката го накара да се усмихне:
— Какво от това? Водата е топла. Дори зимно време, ледове, снегове, а тя — топла. Всички я обичаме.
— Но, Ричард, как тъй ще паднеш? — обади се Гретхен и потърси ръката ми. — Видях те още като слезе от автомобила и ако беше тръгнал по друг път, щях веднага да дотичам.
Поисках да й благодаря, но тя вече се качваше по стъпалата за горния етаж и ме повика. Протегнах чантата напред и я последвах. Горе светеше лампа със смъкнат фитил. Тя взе лампата и отвори една от стаите. Мълчахме, гледахме се.
— В каната има прясна вода — каза тя. — Ако ти потрябва нещо, кажи. Гледах уж всичко да приготвя.
— Не се безпокой, Гретхен, нищо не ми трябва. Стига ми, че съм тук, при тебе. Друго не трябва.
Тя ме погледна и после сведе очи. Не знаехме какво да си кажем и продължихме да мълчим. Искаше ми се да й разкажа колко се радвам, че съм при нея, макар и за една нощ, но се сетих, че мога да й кажа това и по късно. Гретхен знаеше защо съм дошъл.
— Оставям ти лампата. Като се нагласиш, ела долу, ще те чакам на верандата.
Додето й светна по стълбите, тя изчезна. Върнах се в стаята, затворих вратата и почнах да се мия — цял бях в сажди от влака. После подирих Гретхен. Намерих ги на верандата — тя и баща й. Той се изправи и ми подаде стола, а Гретхен приближи своя стол и докосна ръката ми.
— За пръв път ли идвате в планините, Ричард? — попита ме баща й.
— Никога не съм идвал. Друг е вашият край. Но сигурно и на вас морето ще ви се стори необикновено.
— Едва ли, татко е живял в Норфолк — обади се Гретхен. — Нали, татко?
— Да, кажи-речи три години.
Очаквах да продължи — стори ми се, че има още нещо да каже.
— Татко е механик — пошепна Гретхен. — Работил е в депото.
— Да — рече той след малко, — на много места съм живял, но искам тук да си остана.
Дощя ми се да го попитам защо предпочита планината, но изведнъж усетих, че той и Гретхен се умълчаха. Недоумявах.
Той пак заговори, но сега не говореше нито на мен, нито на Гретхен, а сякаш другиму, някакъв четвърти, когото не можех да разпозная в тъмнината. Вълнувах се, бях напрегнат. Бавно и безшумно Гретхен премести стола си още по-близо до моя. Топлината на реката струеше до нас и ни обгръщаше в хладната нощ.
— Когато Грет и сестрите й изгубиха майка си — едва чуто започна баща й, наведе се и се взря в далечината оттатък зелената река, — върнах се да живея в планините. Нито в Норфолк можех да остана, нито в Болтимор. Единственото място на земята, дето можех да намеря спокойствие, беше тук. Гретхен помни майка си, но да не мислите, че разбира какво ми е? И вие не можете да разберете. С майка й, двамата, сме раждани тук, в планината. Тук двайсет години сме живели. Когато ни остави, заминах, наивно вярвах, че мога да забравя. Глупости. Това беше грешка. Човек не може да забрави майката на децата си дори и ако знае, че никога няма пак да я види.
Гретхен се наведе към мен. Погледнах силуета й. Реката под нас, макар и безшумна, излъчваше топлина и напомняше за себе си. Баща й се приведе още повече — стори ми се, че иска да види някого на отсрещния бряг, горе, на върха на планината. Снопът светлина, който се процеждаше през полуотворената врата, попадна в очите му и те заблестяха. Като отломъци от звезди от тях капеха сълзи и пареха ръцете му.
После, все тъй смълчан, той се изправи и си влезе. Огромната му сянка падна върху нас и вратата се затвори.
Гретхен улови ръката ми, вплете пръсти в моите и опря страната си о рамото ми, сякаш да изтрие нещо от нея. Стъпките на баща й заглъхнаха.
Някъде под нас в долината трещеше влак и раздираше със сирената си нощта. Светлините му се нижеха една подир друга и отраженията им танцуваха в реката като полярно сияние. Металното ехо гърмеше между високите стени на планините.
Треперещите пръсти на Гретхен се свиха.
— Защо дойде, Ричард?
Гласът й се сля с писъка на влака. Очаквах да зърна очите й, но когато се обърнах към нея, те бяха приковани далече някъде в долината, в топлите речни води. Тя знаеше защо съм дошъл. Сега аз не знаех. Гретхен ми харесваше, желаех я, а сега не намирах сили да й кажа, че я обичам. И как да й го кажа, когато преди малко баща й бе говорил тъкмо за любовта? Неговите думи ме накараха да съжалявам, че се намирам тук. Знаех, Гретхен ме обичаше; би ми дала всичко, би ми дала себе си. Но аз нямах какво да й дам в замяна. Беше хубава, исках я, но отсега нататък никога вече нямаше да си помисля за нея, както си мислех по-рано, с каквито мисли бях дошъл.
— Защо дойде, Ричард?
— Защо?
