Изтичах още няколко крачки, но отново спрях. Не знаех какво да сторя — боях се, че ако й кажа къде отивам, майка ми ще ме накара да си остана в къщи. Никога не бях я лъгал, не можех и сега да я излъжа. Обърнах се: гледаше ме от верандата.
— Мамо, в града отивам — подвикнах гузно, — но няма да закъснеем.
И хукнах презглава по улицата, кривнах зад ъгъла и се завтекох към пожарния кран. Не видях Рейчъл и за миг поспрях — запъхтян от бързане и вълнение.
Тя все пак беше там — току-що пристигнала, чакаше ме до оградата. Като тръгнахме към сладкарницата на ъгъла, извадих си парите от джоба на жилетката и ги показах на Рейчъл. Развълнува се много повече от мен, когато ги получих, подържа ги в дланта си, погледа ги, а аз й разказах какво съм намислил за тази вечер.
Чухме, че трамваят идва и забързахме към ъгъла да го хванем. Пътуването до центъра, макар и бързо, трая около половин час. Слязохме при театрите.
Пред една аптека Рейчъл ме улови за ръката:
— Моля те, Франк, ужасно съм жадна. Да влезем! Нали ще поискаш чаша вода?
— Ако си толкова жадна, да влезем — казах, — но защо не почакаш още малко? По-надолу има ресторант, там ще пиеш вода, додето чакаме вечерята. Да не губим време, че ще изпуснем представлението.
— Не мога да чакам, Франк — отвърна тя, здраво стиснала ръката ми, — моля ти се, моля ти се, само една чаша! По-бързо!
Влязохме в аптеката и застанахме пред продавача. Помолих го за вода. Рейчъл се долепи до мен и още по-силно стисна пръстите ми.
На стената пред нас висеше голямо огледало. Виждах ясно нашите отражения, но в тях, особено в образа на Рейчъл, имаше нещо, което никога по-рано не бях забелязвал. Наистина, досега не бяхме заставали заедно пред огледало и едва сега разбрах какво ми бе убягвало цяла година. Виждах хубостта на Рейчъл, тъй както само в едно голямо огледало можеш да я видиш. Извивката на страните и устните й бяха все тъй красиви, съразмерната прелест на шията и ръцете й бе същата красота, която съм боготворил стотици пъти преди; но сега в огледалото пред нас за първи път открих нов, неподозиран чар. Още веднъж устремих очи в стъклото и още веднъж оттам ме погледна гъвкавата хубост на нейното тяло.
— По-бързо, Франк! — извика Рейчъл и отчаяно се притисна до мен. — Вода! Изгарям!
Обърнах се към аптекаря, без да откъсвам поглед от огледалото — не исках да изгубя новата прелест, която намерих там. Никога по-рано не бях съзирал толкова хубост в едно момиче. Някакво странно отражение на светлини и сенки разкриваше истинското обаяние на Рейчъл. За един миг, като светкавица в тъмна стая, огледалото бе озарило неочаквания чар, който досега или не виждах, или не можех да открия — Беше невероятно, една жена — Рейчъл — да притежава такава нова, може би неповторима красота. От обхваналото ме чувство главата ми просто се замая.
Тя отново ме хвана за пръстите, разбивайки, както разбиват огледало, отражението на мислите ми. Човекът бе напълнил чашата и я подаваше на Рейчъл, тя се протегна и я отскубна от ръката му. Бях не по- малко изненадан от продавача — Рейчъл никога не се държеше така: всичко вършеше безупречно. Рейчъл стисна чашата, сякаш иска да я изцеди, и на един дъх изгълта водата. После я подаде обратно на аптекаря, хвана се за гърлото и поиска още. Той пълнеше повторно чашата, когато тя внезапно изкрещя. Отвън се спряха минувачи и нахълтаха от любопитство. Струпаха се около нас и загледаха Рейчъл.
— Какво ти стана, Рейчъл? — хванах я за китката и я разтърсих. — Рейчъл, какво ти е?
Тя изви глава и ме погледна. Очите й се обърнаха нагоре, устните й потъмняха и подпухнаха. Лицето й стана ужасяващо.
Аптекарят се спусна към нас, погледна Рейчъл и бързо хлътна в дъното на аптеката. Рейчъл политна към мраморната чешма, но успях да я хвана, преди да падне на пода. Аптекарят тичешком донесе чаша с нещо бяло като мляко, допря я до устните на Рейчъл и насила изля течността в устата й.
— Боя се, че е много късно — каза той. — Ако знаехме десет минути по-рано, можеше да я спасим.
— Твърде късно? — извиках аз. — Твърде късно за какво? Какво й е?
— Отровена. Струва ми се, с мишеморка. Но може и с друго.
Не повярвах нито на думите, които чух, нито на това, което виждах.
Противоотровата не подейства. Рейчъл лежеше в ръцете ми, лицето й все повече се изкривяваше, тъмнееше.
— Дайте я тук! По-бързо! — каза аптекарят и ме раздруса.
Отнесохме я на ръце към вътрешността на магазина. Аптекарят вече държеше стомашната сонда и я слагаше в устата й, когато някакъв лекар се затича и набързо прегледа Рейчъл. След миг се изправи и ни повика настрана.
— Много е късно — рече той. — Имало е възможност да се спаси, но преди половин час. Сърцето вече не работи, а и дишането е спряло. Сигурно е погълнала цяла кутия отрова — мишеморка, според мен. И тя вече е проникнала в кръвта и сърцето.
Аптекарят вкара сондата и почна промивката. Лекарят стоеше над нас и през цялото време поклащаше глава и даваше съвети. Наливахме в гърлото й възбудителни средства и се опитвахме да я съживим с изкуствено дишане. А лекарят все повтаряше: „Не, не! Няма смисъл. Няма да оживее. Погълнала е отрова колкото за десет души.“
След малко пристигна линейка и я откара. Не разбрах къде я водят. Дори не попитах. Седях в малката, облицована в кафяво стая, заобиколен от шишета с бели етикети, и наблюдавах човека, който се помъчи да я спаси. Когато най-сетне си тръгнах, в аптеката не бе останал никой, освен един от дрогеристите и той ме гледаше най-безучастно. На улицата също нямаше хора, ако не смятаме шофьорите от близката пиаца, които гледаха в обратна посока и не ме видяха.
Закрачих зашеметен по пустите улици към дома. Беше ми празно, сълзи замрежваха очите ми, не знаех по коя улица вървя. Не виждах ни лампите, ни тъмните ъгли, но до болка ясно виждах като в огромно огледало образа на Рейчъл, която се навежда над нашите кофи за смет, а отражението на нейната хубост пареше сърцето ми.
Информация за текста
© Ърскин Колдуел
© 1980 Кръстан Дянков, превод от английски
Erskine Caldwell
Сканиране и разпознаване: NomaD, 2008
Редакция: sir_Ivanhoe, 2008
Публикация
Ърскин Колдуел. Муха в ковчега
Американска, първо издание
Литературна група IV
Преводач, съставител: Кръстан Дянков, 1980
Редактор София Яневска
Оформление Веселин Павлов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Виолета Славчева
Дадена за набор на 25. V. 1980 г. Излязла от печат на 25. IX. 1980 г. Формат 60/90/16 Издателски № 1629 Издателски коли 15,75 Печатни коли 15,75 УИК 15,74 Цена 1,81 лева
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980
