— Нали ми каза, че уж имало още две седмици? Нали, Нели?
— Тъй ми се струваше. Но сега, след това ходене цял ден…
Той изпусна шапката и уплашено се огледа. Не виждаше какво може да стори, но съзнаваше, че още тозчас трябва нещо да направи.
— Не бива да се мотаем — рече той, — трябва да направя нещо.
Вдигна я на ръце и я пренесе от другата страна на пътя. Положи я да легне под един бор, сетне развърза вързопите, сложи куп дрехи под главата й, а с останалите й загърна краката.
Слънцето бе залязло, стъмваше се. Ами сега? Страхуваше се да я остави съвсем сама тук, в гората, но разбираше, че трябва да потърси помощ.
— Върн! — обади се тя и протегна ръка да го докосне.
Той сграбчи ръката й, стисна я, погали я.
— Какво има, Нели?
— Страх ме е, ще се случи… ще се случи… ей сега ще се случи! — гласът й отпадна и очите й се затвориха, преди да довърши.
Върн се наведе и видя, че устните й са останали без капка кръв, а лицето — бяло, по-бяло лице никога не бе виждал. Тялото й се напрегна и тя прехапа устни да не извика от болка.
Върн скочи и се завтече към пътя. Огледа се вдясно, вляво. Нощта бе паднала тъй неусетно, че не можа да различи ниви ли вижда, или голи поля — това би му подсказало дали наблизо има хора. Не се виждаше ни къща, ни човек.
Върн се върна тичешком при Нели.
— По-добре ли си сега?
— Да можех да поспя поне малко, струва ми се, ще ми стане по-добре.
Той се отпусна до нея и я прегърна.
— Да зная, че няма да те е страх, ще ида да потърся някоя къща, да взема я кола, я нещо друго — да те пренесем Не мога да те оставя тук, на земята, цяла нощ.
— Ами ако не се върнеш… навреме! — неистово извика тя.
— Ще бързам колкото сили държат. Ще тичам, само да намеря някого!
— Ако се върнеш до два-три часа, ще издържа. Но забавиш ли се повече, няма да изтрая сама.
Той се изправи.
— Отивам!
Върн се втурна по пътя с всички сили. Спомни си как бе молил да ги оставят в къщата още малко, да не тръгва Нели в това състояние. Единственият отговор, дори след като обясни за Нели, бе поклащане на глава. Видя, че е безсмислено да се моли. Изхвърлиха го, а той не можеше нищо да стори. Бе сигурен, че има да взима пари за своята реколта тази есен — може би няколко долара, — но каква полза да си ги иска. Прибра се в къщи с ясното съзнание, че трябва да напуснат. Хукнал презглава, Върн се препъна и падна на пътя.
Когато се надигна, съзря пред себе си светлина. Беше само блед лъч от прозорец, плътно затворен с капак. Но това означаваше къща, а в къщата живееха хора. Той стремглаво затича нататък.
Изпод къщата лавна куче, но той не му обърна внимание. Намери се до вратата и я заблъска с пестници.
— Пуснете ме! Отворете!
Вътре някой извика, катурнаха се столове. Кучето изхвръкна изпод къщата и се нахвърли да го ухапе по крака. Върн се помъчи да го изрита, но то се оказа упорито като него и още по-разлютено отново го връхлетя. Най-после той счупи резето и отвори вратата.
В стаичката се криеха неколцина негри. Под леглото, зад един долап и под кревата той видя глави и нозе.
— Не се плашете — каза той колкото може по-спокойно. — Идвам за помощ. Долу на пътя е жена ми, зле е. Трябва да я заведем до някоя къща. Лежи, на земята лежи!
Под леглото изпълзя негър с посивели коси — изглеждаше на петдесет, най-старият от всички.
— Ще ти помогна, господарю — рече той. — Като си викнал така, отде да знаем какво искаш. Затова не ти отворихме.
— Нямаш ли каруца? — попита Върн.
— Имам, каручка за един кон — каза старият. — Джордж, идете с Пит да впрегнете мулето! Бързо!
Две момчета се измъкнаха от своите скривалища и се завтекоха към задната врата.
— Ще ни трябва и нещо като дюшек, да легне — каза Върн.
Негърката дръпна завивката от леглото, Върн грабна сламеника и го изнесе на пътя. Закрачи напред- назад и докато момчетата изкарат каруцата, помъчи се да си внуши, че с Нели всичко е в ред.
Като приготвиха колата, метнаха се в нея и колкото можеше мулето, препуснаха по пътя. До горичката, дето бе оставил Нели, стигнаха за по-малко от половин час. Едва сега той разбра, че го е нямало най-малко три часа.
Върн я повика и скочи от каруцата. Тя не се обади. Той изтича по склона и падна на колене до нея.
— Нели! — извика той и я разтърси. — Събуди се, Нели! Аз съм, Върн! Нели!
Но тя мълчеше. Долепи лице до нейното и усети изстиналата й страна. Сложи ръка на челото й — също студено. Тогаз потърси китките на ръцете й и притисна ухо до гърдите й.
Най-после негърът успя да го отдръпне. За миг Върн забрави къде се намира и какво се е случило. Главата му сякаш изведнъж се изпразни.
Негърът се опитваше да го заговори, ала Върн не чуваше ни дума. Схващаше, че нещо се е случило, че лицето и ръцете на Нели са студени, че не долавя ударите на сърцето й. Разбираше, но не искаше да повярва, че е истина.
Той се строполи на земята, зарови лице в боровите иглици и впи пръсти в меката влажна пръст. Над себе си чуваше гласове, чуваше думите, които гласовете изричат, но в тях нямаше капка смисъл. Някога — след дълго време — щеше да попита за детето, за рожбата на Нели, за тяхното дете. Но дотогава — колко ясно разбираше това! — трябваше да мине много време. Едва след много време думите отново щяха да имат значение.
Информация за текста
© Ърскин Колдуел
© 1980 Кръстан Дянков, превод от английски
Erskine Caldwell
Сканиране и разпознаване: NomaD, 2008
Редакция: sir_Ivanhoe, 2008
Публикация
Ърскин Колдуел. Муха в ковчега
Американска, първо издание
Литературна група IV
Преводач, съставител: Кръстан Дянков, 1980
Редактор София Яневска
Оформление Веселин Павлов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Виолета Славчева
Дадена за набор на 25. V. 1980 г. Излязла от печат на 25. IX. 1980 г. Формат 60/90/16 Издателски № 1629 Издателски коли 15,75 Печатни коли 15,75 УИК 15,74 Цена 1,81 лева
