вратата, ще ни сварят ли вътре: мен, надвесен над нея с изподрано лице, от което капе кръв. Завързах дебелата кърпа през устата й. Опита се да я свали, попречих й. Ако я беше отдръпнала и изкрещяла, можех да я натъпча в гърлото й, да я задуша. Дишането й тогаз щеше да спре. Нали пожела да я убия. Самата тя го каза. Помоли ме да я убия. До кръв издра лицето ми, молеше да я убия. Но преди това искаше да бъде щастлива. Искаше да почувствува щастието в тялото си. Искаше да се забрави от щастие.
Но всичко това бе отминало. Сякаш всичко е било преди. Времето, мястото, събитията нямаха нито начало, нито край. Всъщност не помня кое беше преди и кое после. Просто се мъча да ви разкажа. Не мога да излъжа. Ще трябва да запиша всичко тъй, както си е било. И ако в края на краищата нищо не излезе, то ще е, защото от уважение към нея се опитвам да запиша самата истина. Бе изрекла думи, бе извършила неща, без да се интересува как ще изглеждат по-късно, как ще звучат, когато се повторят от друг.
Каза ми: „Той поиска да се оженим. Молеше ме. Като дете плака, когато му рекох, че е още рано. Плака като дете. Голям и силен, а като дете плака.“
Каза още: „Живеехме в къща с шест стаи. Отзад, на верандата, имаше помпа за вода. Имахме си и едно шотландско кученце, викахме му Спот. Бяхме тъй щастливи, и денем, и нощем. Не ме гледайте, че плача — не мога да се владея.“
Не помня какво отвърнах. Можех ли нещо да отвърна? Не искаше да й говоря. Само да слушам.
„О, как го обичах! Две години… И ето, една нощ се върна и ми рече, че щял да ме напусне. Разправи ми за другата. Как изглеждала, как се обличала. Всичко ми разказа за нея. След това си отиде и ме изостави. Някой дойде и ми взе детето. От ръцете ми я изтръгнаха. Измъкнаха се, преди да ги спра, и изчезнаха. Не знаех какво да сторя. Отидох горе, там, дето живееха близките му. Заварих сестрите, майка му, а детето — при тях! Не ми дадоха да го докосна, да го целуна. Посегнах, изтласкаха ме, блъснаха вратата. Оставиха ме на верандата, затвориха вратата, заключиха я.“
И още хиляди неща ми разказа. Всичко помня. Само дето съм забравил точните й думи. Не мога да ги повторя. Смесваше ги, идваха на устните й досущ като разбърканите късчета от играта с изрезките. За човешкото ухо това не би имало никакъв смисъл. Словата й бяха пратеници на сърцето. А там само чувството можеше да проникне. Звукът на думите никога не достига тия глъбини.
Но всичко това бе отминало. Беше преди да се случи каквото и да било. Все още нищо не бе станало. Имаше думи, движения и погледи, но все още нищо. Човек чувствува тия неща. Звуците не могат да говорят така. Звуците в човешкото ухо предизвикват само усещането за острота или мекота. Нещата се усещат с любовта и с омразата. А аз я почувствувах. Не лъжа. Наистина я почувствувах. И ще ви кажа точно какво — тръпката на нейното сърце до моето.
Но всичко това стана преди да се дръпне рязко, да ме погледне за сетен път и да си отиде. Беше последното движение.
Пред нас беше перилото на палубата. Ръцете й се облягаха на него, след това тя здраво го стисна, толкова здраво, че ноктите й побеляха. Това вкопчване за лакираното перило беше началото. Дотогава все още нищо не бе станало.
Светлините на брега бяха далеч. Бяха още по-далеч от преди. Очертанията на сушата се губеха; само мътните светлини висяха като уловени светулки, забодени с карфица за голите клони на почернели от времето дървета.
Не каза, че тръгва. И двамата го знаехме. Не се помъчи да ми напомни за себе си. Не искаше да мисля за нея, да мисля, че си отива. И това беше всичко. Стоеше до мен, след миг вече я нямаше. Наведе се над перилото далече напред, за миг запази равновесие. След това, без никакво усилие, като остави тежестта на тялото да я увлече, прехвърли се отвъд борда и потъна.
Можех да я спра. Разбира се, можех. Не отричам. Не се опитах да я спра. Ръцете ми не се отместиха. Та и кой ли би поискал да я задържи? Има ли човек, който би могъл да го стори? Само един страхливец би я хванал, би я дръпнал, би извикал за помощ. Но ние, хората, не искаме да бъдем страхливци. Какво ли не правим да не бъдем страхливци. Искаме да сме храбри, мъчим се и тъй, и инак — само и само да се издигнем над страха. Вярваме, че сме безстрашни и се стараем да изпълняваме тази роля.
Оставих я да си отиде. Можех да я хвана, но аз само я гледах. Дори изместих едната си ръка, да й дам път. И останах там, дето бях — безстрашен. Когато изчезна, почнах да броя: едно, две, три, четири, пет…
Какво бе казала за мъжа си? Нещо за косата му. Цветът. Бил рус. Тя ми каза това. Но какви бяха нейните коси? Не каза. Нали ги Видях със собствените си очи? Руси? Не. Кестеняви? Не. Червеникави? Не. Черни? Не. Какви тогава? Не знам. Не мога да си спомня. Забравил съм. Те имаха свой цвят. И това стига.
Продължавах да броя: 47, 48, 49, 501 Стига толкоз. Вече си е отишла. Отишла!
Какво можех да сторя? Много неща. Но и това няма значение. Да скоча след нея? Не. Да викам за помощ? Не. Тогаз какво? Нищо. Не исках да ставам страхливец. Не исках да се уплаша, че ще видя как една жена умира. Щом тя не се боеше да умре… Животът е твърде скъп за повечето нас, клетниците, когато сме страхливци. Само смелите пристъпват към смъртта без превръзка на очите. Страхливците се борят за последен дъх, за последен поглед, за последно докосване. Страхливците не искат да умрат. Тя не се уплаши. Тогава защо трябваше аз да се страхувам, че ще стана свидетел на смъртта й? Аз да бъда страхливец до една безстрашна жена? Тя не е очаквала, че ще се уплаша. Можех ли да я измамя?
Трябваше да действам, когато се наведе над перилото. Преди да се е прехвърлила. Но не сторих нищо. Исках да почувствува щастието от своята постъпка. Но се побоях да не стана страхливец в присъствието на една смела жена, която не трепна, за да изпита щастие за няколко мига.
Това беше всичко. Сега то няма никакъв смисъл. Думите са бъркотия. Звукът им понякога е остър, понякога мек. Сега нито една от тях няма значение. Остава само чувството. Заради него ви разказах тази история. Разказах я заради чувството, заради тръпката на сърцето й до моето сърце.
Информация за текста
© Ърскин Колдуел
© 1980 Кръстан Дянков, превод от английски
Erskine Caldwell
Сканиране и разпознаване: NomaD, 2008
Редакция: sir_Ivanhoe, 2008
Публикация
Ърскин Колдуел. Муха в ковчега
Американска, първо издание
Литературна група IV
Преводач, съставител: Кръстан Дянков, 1980
Редактор София Яневска
Оформление Веселин Павлов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Виолета Славчева
Дадена за набор на 25. V. 1980 г. Излязла от печат на 25. IX. 1980 г. Формат 60/90/16 Издателски № 1629 Издателски коли 15,75 Печатни коли 15,75 УИК 15,74 Цена 1,81 лева
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980
ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
07 — 9536622411
5637—72—80
Ч—820
