Обви я с ръце и отчаяно я притисна. Кети зарови лице в него, прегърна го и тъй го целуна, сякаш се срещаха за пръв път след дълга раздяла.
— Избий си глупавата мисъл от главата, Кети! — рече той, отново добавяйки груб тон. — Забрави! Ти си моята любов, малка и сладка. Няма да те пусна при друг. Ти може да се правиш, че не знаеш, но аз зная кое е хубаво за нас и кое не.
— Но щом не можем да се оженим, трябва да се погрижа за бъдещето. Искам да имам деца, Ван. Нямам намерение да остана стара мома — само като си помисля, прилошава ми. Когато не сме заедно, ми е толкова самотно, страшно самотно!
— Не ти ли давам всичко, което поискаш, Кети? Имаш нов автомобил, приказно палто и куп други неща. Ако искаш, откажи се и от работата! Ще мога и теб да издържам. Печеля достатъчно. Винаги ще се грижа за тебе.
— Не, Ван — твърдо каза тя. — Не!
— Слушай, мила…
Тя се дръпна от него и застана до другия край на леглото.
— Не ме наричай вече така!
— А как да те наричам? Госпожа Еди-коя-си?
— Да!
— Да, но ти няма да бъдеш никаква госпожа! Ще си останеш тази, която си — Кети Уудсън!
Тя се обърна и приближи прозореца. Загледа се в извивката на белия плаж и сините води на залива. Гневът на Ван отново се изпари, той почака минутка, стана и се изправи до нея. Протегна ръка и силно я притегли към себе си. Като всеки път, когато бяха близо един до друг, тя обърна бавно глава, подигна устни към неговите и го целуна.
— Това е вече друго, Кети — каза той, отведе я към леглото и я накара да седне. — Значи не искаш никъде да отиваш, няма да ме напускаш и няма да се омъжваш за никого.
— Напротив, Ван — с подновена настойчивост каза тя. — Ще отида!
— Няма. Аз като ти кажа…
— Въпреки това!
— Няма!
Очите й се замъглиха. Тя скри лице в ръцете си.
— Бързо ще ти мине, Кети — помъчи се той да я утеши. Целуна я по страните, по челото, ръцете. — След около два месеца ще се срещнем пак някъде. И тогава ще разбереш, че не си сбъркала, като си ме послушала да не вършиш глупости.
Тя го отблъсна и с протегнати ръце го задържа на разстояние.
— Не, Ван! Сега е последната ни среща. Повече никога няма да се видим. Прибера ли се у дома, веднага се омъжвам…
— Кълна ти се, ако направиш това, ще дойда там горе и главата му ще счупя на тоя мерзък адвокат!
— Ти няма да направиш това, Ван. Ти не можеш да направиш такова нещо. Сам знаеш, заради мен…
— Кети — замоли се той, — всичко на света бих сторил за тебе, само забрави тази глупост! Кажи какво искаш, всичко ще сторя! Ако по-рано не съм, сега ти обещавам!
— Ще се ожениш ли за мен?
— Но, Кети, пак ли почваш?
— Тогава помни какво ти казах — прибера ли се у дома…
Ван грабна чашата и я напълни. Взе от ваничката няколко ледени бучки и ги хвърли вътре тъй, че уискито се разплиска. После изпи всичко.
— Кети, след два часа тръгвам. Утре в девет трябва да съм в Ню Орлеан на конференцията. Щатско съвещание по търговията. Хайде да не разваляме последните часове с повече спорове! До следващата ни среща ще минат горе-долу два месеца и в това време…
— И аз не искам да разваляме нещата, Ван — с напрежение в гласа рече тя. — Но трябва да направя това, което разумът ми повелява. Утре се връщам и…
— Ако трябва, всичко ще зарежа, ще се добера до тия ваши борови гори и ще го разкъсам на парчета тоя приятел! Не се шегувам, Кети! Помен няма да остане от твоя долен адвокат!
— Не говори така, Ван, моля ти се! За мен това е всичко.
— Кети, ще те направя щастлива, до края на живота си ще бъдеш щастлива, тъй щастлива, че от щастие ден и нощ ще се носиш като в облаци. Ти и сега си щастлива, знаеш го много добре, по-щастлива не си била. Който те погледне, начаса ще разбере колко си щастлива. Така ще бъде винаги. Няма да се откажа от тебе заради някой си там… Всеки друг, но не и ти, чудно творение на природата! Не съм аз кой да е. Хората от моята професия могат да ти кажат, че реши ли Ван Ролинз нещо да притежава, той го получава, независимо от конкуренцията и съпротивата. Нали затова са ми дали най-високия пост в търговския отдел на компанията; нали затова се готвят подпредседател да ме направят. Аз диктувам цените в цялата страна — от Ню Йорк до Сан Франциско, после тръгвам на проверка — цените не мърдат никъде, ако ще и потоп, и огън… А сега съм решил теб да притежавам, ти си моя, не забравяй това! Никакъв мизерен адвокат от боровите гори не е в състояние да ми подбие цената!
Кети захлупи лице в дланите си и се отпусна на леглото. Стъмваше се. Той отиде до прозореца, погледна ранните звезди, замигали над залива. На хоризонта изгряваше новата луна. Върна се и затвори куфарите.
Готов за път, той повдигна Кети и я долепи о себе си. Стояха тъй, един до друг, времето минаваше. Кети потрепери, обви врата му с ръце и пламенно го целуна.
— Колко много те обичам, скъпи мой — прошепна тя. — Никога не съм обичала тъй. И докато съм жива, никого няма да обичам като тебе. Любими… любими!
— Още ли искаш да се омъжиш за оня адвокат от горите?
— Да, Ван — тя се мъчеше да бъде спокойна. — Трябва. Не мога да го избягна.
— Но аз мога. Слушай, чуй ме! Всичко ще забравиш, всякакви женитби, всичко! Искам да се видим след два месеца в Чикаго или Сент Луис. Ще ти съобщя точно деня и мястото и ще ти изпратя билет за самолета.
— Не, Ван! Недей!
— А като си тръгнеш утре, подпиши сметката и я остави на касиера. Ще му кажа да ми я препрати в кантората.
— Моля те, Ван! Нека се омъжа за него! Моля те, заради мен!
— Няма да го бъде, Кети. Повече да не говорим. Ще изпусна влака за Ню Орлеан. Довиждане, любов моя! Внимавай, пази се! Ще се видим след два месеца.
Той почна да я целува, а тя се сгуши в него.
Най-сетне се отдалечи, пое куфарите и тръгна. Кети се изправи на леглото и загубила дъх, го проследи до вратата.
— Любими мой… — нежно каза тя. — О, любими мой!
— И аз те обичам, Кети — продума той. Сърцето й се сви от болка. Той застана на прага, хубав и привлекателен в тъмносивия си костюм, и я погледна с копнеж. — И тъкмо затова ще те задържа, заради нас. А сега, внимавай за себе си, че след два месеца…
Тя не запомни каза ли й нещо повече след този миг, но го видя — едър и мъжествен да излиза в коридора. После вратата се затвори. Той бе изчезнал; тя се строполи на леглото по очи и заплака в опустялата стая, заплака, както никога преди не беше плакала.
Информация за текста
© Ърскин Колдуел
© 1980 Кръстан Дянков, превод от английски
