тръгнал.
Беше ранна утрин. Като закуси и почисти къщата, Джийни пое нащърбената мотика и излезе в градината да чисти бурени. Преди месец бяха посадили зеленчук и сега, под топлите лъчи на слънцето, той растеше буйно и бързо на тази влажна земя. Копа и скуба, докато в първата леха не остана нито стрък плевел.
Към обед Джийни вдигна глава и видя Бони Кинг — седнал върху боровия пън в другия край на градината. Мълчеше, наблюдаваше я и Джийни не разбра откога е тук. Първата й мисъл беше да захвърли мотиката и да побегне в кухнята, но се сети, че Бони сигурно ще я последва, дето и да избяга. Едничкото, което й остава, реши набързо тя, е да стои тук. Продължи да копае още половин час и не го погледна нито веднъж. Знаеше, че е още там, на дънера, защото с крайчеца на окото си долавяше сянката му, но бе твърдо решила да не му обръща никакво внимание.
Но накрая Джийни не издържа. Бони седеше повече от час, дялкаше някаква клечка и се усмихваше. Тя остави мотиката и се обърна към него.
— За какво си дошъл Пак, Бони Кинг? — Джийни тропна с крак и се удари с юмруци по бедрата.
Бони не отвърна. Само усмивката му се разтегли още повече.
— Махай се оттук! Остави ни на мира! — ядосано извика тя. — Не можем да те понасяме.
— Дейви да, но не и ти — Бони кръстоса крак върху крак. — Кажи не е ли така, Джийни?
— Глупости! — извика тя. — Гледаш само как да се заяждаш. И то защо? Защото вместо тебе съм взела Дейви!
Бони изтърси треските от комбинезона си и продължи:
— Ти, Джийни, вече трябва да смениш мъжете. Сега е най-удобният момент, защото аз вече си имам нова хижа, а Дейви още няма.
— Лъжеш! Ти дори не си почвал да строиш хижа, сам знаеш!
— А ти отде знаеш толкова добре какво правя и какво не правя?
— Дейви ми каза.
— Дейви не ти казва истината; отдавна съм почнал да строя.
Джийни не искаше да му отговаря. Разбираше — той бръщолеви тъй, само да се намира на приказка. Въпреки това не успя да се сдържи.
— Дейви довършва нашата, а ти, Бони Кинг, изобщо не си почвал.
Бони се изправи, прекоси градината и застана в лехата до мотиката й.
— Ако някоя нощ се подхлъзне по дънерите в тресавището, Дейви няма да я довърши — каза той. — Опасно е да се минава през мочура вечер. Представи си, в тия лунни нощи неочаквано излезе облак, тъкмо като пресича блатото. В мрака няма да забележи къде стъпва, особено по оня мост от хлъзгавите дънери. И както се е забързал, току-виж паднал в тинята под папратите и дивите лози. Толкова тъмно става там, че и в очите да ти бръкнат, няма да усетиш.
Джийни посегна към мотиката, но Бони стъпи на дръжката и тя не можа да я вдигне.
— Не съчинявам тия истории само заради тебе — продължаваше да клати глава той, — това е самата истина.
— Дейви внимава — бавно издума тя.
— Нищо няма да го спаси, ако някоя черна нощ се спъне и падне от дънерите в тинята — рече Бони. — Имало е такива случаи.
Джийни за миг затвори очи, каза си, че ще предупреди Дейви отсега нататък да си идва преди мръкнало.
Бони се обади пак:
— Някои не си вземат поука, пък после станало късно! Стоеше на няколко крачки от нея и преди Джийни да разбере какво става, пристъпи и я сграбчи. Тя се помъчи да се отскубне, но роклята й беше тъй вехта и износена, че се уплаши, ако се сборичка с Бони, да не я скъса. Обхванал я здраво с ръце, той се опитваше да я целуне.
— Ако Дейви беше тук, не би посмял да посегнеш.
— Защо не? — изсмя се Бони. — Какво общо има Дейви с тая работа?
Тя се отдръпна, опря лакти в гърдите му и го удари с все сила. Той се засмя:
— Харесват ми жени, които обичат да се борят — и отново я хвана. Дрехата й се скъса като хартия, оголи раменете и гърдите й до кръста. Докато се мъчеше да се закрие, тя разбра колко много сила може да има в мишците на един мъж.
— Колкото повече се съпротивляваш, толкоз по-скоро ще се измориш — той се присмиваше на усилията й да вдигне скъсаната дреха. Роклята й бе разпрана на гърба до кръста и слънчевите лъчи пареха оголеното й тяло. И освен това — продължи Бони, — като се бориш, роклята, естествено, ще се скъса още повече.
Джийни направи крачка напред и изведнъж го блъсна тъй силно, че той политна, падна и се претърколи. Краката му заритаха във въздуха. Беше смачкал цели две лехи лук и зеле.
Джийни се затича с последни сили и се втурна в кухнята. Тук беше в безопасност. Блъсна вратата и я затисна с масата.
Бони обиколи къщата няколко пъти като куче, което не смее да нападне непознато животно. Надзърна през прозорците, най-напред през предния, после през задния, но не се реши да ги отвори. После седна на няколко крачки от прага и подвикна:
— Стига да искам, ще вляза. Нищо не ми струва да разбия прозорците. Това се иска, но не желая. Реших, ще почакам.
Разтреперана и обляна в сълзи, Джийни се сви на пода до леглото. По едно време дочу стъпки. Добра се до прозореца и погледна през счупения капак: без да се обръща, Бони бавно вървеше по пътеката към блатото.
Събрала последни сили, тя се дотътра до леглото, просна се върху него и плака, додето заспа.
Когато се събуди, вън беше притъмняло. Изтича до прозореца, погледна небето и разбра, че слънцето отдавна е залязло. Черни разпокъсани облаци пълзяха към луната.
Джийни си спомни. Сънят избяга от очите й. Отиде до вратата, върна се при прозореца, после отново към вратата… Колко пъти направи това? След всяко прекосяване на стаята силите я напущаха. Свлече се на пода, разтрепери се пак и заплака. Беше тъй отмаляла, че й бе трудно дори на колене да стои.
Най-сетне Джийни стана, отвори вратата и огледа двора, огрян от лунната светлина. От Дейви все още нито следа. Обиколи няколко пъти поляната, двоумеше се какво да предприеме. После свърна към пътеката и се втурна презглава към блатото.
На няколко крачки от брега, дето почваше дългият мост от дънери, тя внезапно спря. Пред нея лежеше обраслото с преплетени клони тресавище, през което Дейви я пренасяше на ръце. Като заопипва с крак плъзгавото излющено дърво, тръгна предпазливо навътре. Още неминала и първия дънер, усета, че нозете й се откъсват от дървото и някой я вдига. Не можа да се обърне, но разбра — непознатите ръце около кръста й бяха на Бони. Той я понесе назад към твърдата земя.
Сетне я пусна да стъпи, обърна я към себе си и се вгледа в лицето й. Усмихваше се по същия начин, както през деня, на пъна на градината.
— Много късно си тръгнала — продума той.
— Къде е Дейви? — извика Джийни.
— Дейви? — повтори Бони. — Преди малко и аз се питах къде е. Честна дума, не зная.
— Знаеш, Бони! Къде е Дейви?
Впил пръсти в ръцете й, той я стисна още по-силно.
— Минава ми нещо през ума, но не мога да се закълна така ли е — каза той. — Не мога да се закълна, защото нищо не съм видял с очите си. Толкова е тъмно, като се скрие луната, че не можеш ръката си да видиш.
— Кажи къде и Дейви! — извика Джийни и го заудря с юмруци в гърдите.
— Сигурно е тръгнал насам, но се е подхлъзнал. Било е ужасно глупаво да тръгва през блатото в такава облачна нощ. На негово място щях да умра от страх да не падна в тия пълни с тиня трапища.
Джийни се изтръгна от прегръдката на Бони. Той се впусна след нея, но не успя да я хване и тя затича към тресавището. След две-три крачки той напълно я изгуби от погледа си. Чуваше само стъпките й, но бе
