Мъжете бяха почнали да пълзят напред с вдигнати пушки, сякаш преследват елен. Гората не бе голяма и живият кръг скоро щеше да достигне другия край. Все още имаше вероятност Клем да се е измъкнал от кръга преди пукването на зората, но Лони почувствува, че това не е така, че Клем е тук. Взе да му се струва, че Клем е тук именно защото сам той го беше изпратил в горичката, за да могат по-лесно да го открият.
Лони усети, че се движи напред, повлечен от стесняващия се кръг. Изведнъж видя наоколо неясните очертания на другите. Преминавайки от дърво на дърво, те претърсваха с очи гъстите зелени върхове на боровете.
— О, татко, татко! — дрезгаво прошепна той.
Като се заглеждаше в храстите и върховете на дърветата, Лони извървя още няколко крачки. Но щом отново видя другите, разбра: те не търсеха Марк Нюсъм!
Пълзенето овладяваше тялото на Лони. Подскачаше на пръсти, навеждаше се — също като на лов за зайци, само че без пушка. По едно време отново забрави какво търси тук. Нозете му го носеха напред, на скокове, и след всеки скок се движеше все по-бързо. Приведе се тъй ниско, че почти докосваше земята с пръстите на ръцете си. Сега вече не можеше да спре и се понесе с кръга на мъжете.
Петнайсетимата се приближаваха все повече и повече. Зазори се и не беше мъчно да се различат стрелките на часовник. Слънцето вече обагряше небето горе високо.
Лони ги изпревари. Не смогна да се удържи. Силата в нозете му беше по-голяма от желанието да спре. От толкова дълго време не бе имал възможност да купи патрони за пушката си, че дори беше забравил колко много обича да ходи на лов.
Шумът на непрестанното пълзене стана ритъм, който затупа в ушите му.
— Ето го, кучия син! — някой изкрещя и изсъхналите клончета на шубрака дружно изпращяха. Лони се втурна напред и стигна дървото заедно с другите.
Видя ги до един с вдигнати пушки, а горе, далече в небето, се открои остро очертаното лице на Клем Хенри, обляно от лъчите на изгряващото слънце. Тялото му се притискаше о нежния върхар на бора.
Лони не разбра кой стреля пръв, но никой не закъсня. От пушките и револверите се разнесе оглушителен рев, огън и дим обвиха стъблото на дървото.
Затвори очи: достраша го да погледне лицето в клоните. Стрелбата продължаваше без прекъсване. Клем се притисна до дървото с всички сили и тогаз, сякаш някъде далеч се бе разцепило дърво, върхът заедно с Клем се понесоха с трясък през долните клони към земята. Разперено и разкъсано, тялото се просна на тревата с глух удар, от който сърцето на Лони замря.
Стрелбата се поднови и той се хвана за най-близкото дърво да не падне. При всяка градушка от олово, която се изливаше от вси страни, сгърченото тяло се мяташе насам-натам като торба с котенца, в която стрелят с картечница. От земята се надигна облак прах със задушаваща миризма на изгорял барут и се понесе над главите им.
Лони не запомни колко продължи стрелбата. По едно време осъзна, че тича от дърво на дърво, че прегръща грубата борова кора, че обезумял се препъва, завтекъл се към полето. Когато най-сетне излезе на открито, небето от сиво беше станало червено. Залитайки над коравите буци на разораното поле, той тичаше нататък, без да откъсва очи от къщата, белееща се някъде далеч пред него.
В един миг падна и разбра, че е почти невъзможно да се изправи отново на крака. Успя само да застане на колене, с лице към кръглото червено слънце. Топлината му даде сили и той се надигна отново, мълвейки неразбираеми думи: опитваше се да говори неща, за които никога по-рано не беше помислял.
Хети го чакаше на двора. Бе дочула изстрелите в гората; бе го видяла да се препъва в коравите буци на полето; бе го видяла да пада на колене пред изгряващото слънце. Цяла разтреперана, Хети се втурна към него да разбере какво се е случило.
Намерил се в двора си, Лони погледна през рамо назад. Мъжете прескачаха оградата на Арч Гънард. Жената на Арч стоеше на верандата и нещо им говореше.
— Къде е баща ти, Лони? — попита Хети. — И за какво беше тая стрелба в горичката?
Лони се олюля и щом се добра до верандата, рухна на стъпалата.
— Лони! Лони! — разтърси го Хети. — Опомни се, кажи, за бога, какво има! Досега не бях виждала такива страхотии.
— Нищо — каза Лони, — нищо.
— Но щом няма нищо, защо не идеш до Голямата къща да поискаш малко месо? Малко жилаво месо. Няма какво да сготвя за закуска. Кой знае как е огладнял баща ти, след като е бил цяла нощ на крак.
— Какво? — Лони скочи, а гласът му се превърна в крясък.
— Как какво, само ти казах да идеш до Голямата къща за малко месо, Лони.
Той я хвана за раменете.
— Месо? — извика Лони и грубо я разтърси.
— Да — изненадана тя се отдръпна. — Не можеш ли да помолиш Арч Гънард за малко месо?
Лони се отпусна на стъпалата тежко. Ръцете му паднаха между разтворените колене и брадата му се заби в гърдите.
— Не — едва чуто каза той. — Не! Не съм гладен.
Информация за текста
© 1935 Ърскин Колдуел
© 1980 Кръстан Дянков, превод от английски
Erskine Caldwell
Kneel to the Rising Sun, 1935
Сканиране и разпознаване: NomaD, 2008
Редакция: sir_Ivanhoe, 2008
Публикация
Ърскин Колдуел. Муха в ковчега
Американска, първо издание
Литературна група IV
Преводач, съставител: Кръстан Дянков, 1980
Редактор София Яневска
Оформление Веселин Павлов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Виолета Славчева
Дадена за набор на 25. V. 1980 г. Излязла от печат на 25. IX. 1980 г. Формат 60/90/16 Издателски № 1629 Издателски коли 15,75 Печатни коли 15,75 УИК 15,74 Цена 1,81 лева
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980
ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
07 — 9536622411
5637—72—80
Ч—820
Разказите и повестта, съставляващи настоящия сборник, са взети от следните оригинални издания:
The Bastard & the Poor Fool
Kneel to the Rising Sun
American Earth
Southways
We Are the Living
