Докато агнето ме гледаше, успях да прочета това в очите му. Сега то бе моят водач по Пътя на Сантяго. За момент всичко притъмня и аз започнах да виждам сцени, напомнящи ми онова, което бях чел за Апокалипсиса — Агнеца на своя трон и хората, които перат дрехите си, а те стават чисти от кръвта на Агнеца. Представляваше пробуждането на бога у всеки един от нас. Видях също битки, нещастия, катастрофи, които щяха да разтърсят земята в близките години. Но всичко завършваше с триумфа на Агнеца и всяко човешко същество по Земята, събудило у себе си заспалия бог и цялата му сила.
Тогава станах и последвах агнето до малкия параклис, построен от селянина и свещеника, повярвал в това, което прави. Никой не знае кои са тези двама мъже. Две безименни плочи в гробището бележат мястото, където са заровени костите им. Но няма как да се узнае кой е гробът на свещеника и кой на селянина. Защото, за да има чудо, е трябвало двете сили заедно да участват в Справедливата битка.
Когато застанах на прага на параклиса, видях, че е изпълнен със светлина. Да, бях достоен да вляза, защото имах меч и знаех какво да правя с него. Това не беше Портата на прошката, тъй като вече бях опростен. Бях изпрал дрехите си с кръвта на Агнеца. Сега исках просто да сложа ръце върху меча си и да поведа Справедливата битка.
В малката постройка нямаше кръст. Там, на олтара, бяха реликвите на чудото — потира и дискоса, които видях по време на танца, и едно сребърно ковчеже за мощи с тялото и кръвта Христови. Аз отново вярвах в чудеса и в невъзможните неща, които човек може да постигне във всекидневието си. Високите върхове наоколо сякаш ми казваха, че са там единствено за да отправят предизвикателството си към човека. А човекът съществува само за да приеме честта на предизвикателството.
Агнето се мушна зад една от пейките, а аз погледнах напред. Пред олтара стоеше и някак облекчено се усмихваше моят Учител. С меча ми в ръка.
Спрях, а той приближи. Мина край мен и излезе навън. Аз го последвах. Пред параклиса, гледайки към мрачното небе, той измъкна меча ми от ножницата и ме помоли да го хвана за дръжката заедно с него. Насочи острието нагоре и изрече един от свещените псалми. Ставаше дума за хората, които се борят за победа:
До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди до теб отдясно; но до тебе няма да се приближи. Зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище, защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища.
Тогава аз коленичих, а той докосна с острието раменете ми и изрече:
Аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш.
Щом каза това, започна да вали. Дъждът се изливаше и напояваше земята. Водата щеше да се върне в небето едва след като даде живот на някое семенце, след като израсте, дърво, след като се разпука цвят. Валеше все по-силно, а аз стоях с вдигната глава, усещайки за пръв път по Пътя на Сантяго водата, която идва от небето. Спомних си пустите поля и бях щастлив, защото тази нощ щяха да бъдат напоени. Сетих се за камъните на Леон, за житата на Навара, за суровостта на Кастилия, за лозята на Риоха, които днес пиеха от водата, изливаща се на потоци и носеща силата на небесата. Припомних си, че съм изправил кръст, който бурята щеше да повали отново, за да може и друг поклонник да се научи да заповядва и да се подчинява. Помислих си за водопада, който сега бе станал още по-буен от дъждовната вода, и за Фонсебадон, където оставих толкова сила, която отново да даде живот на земята. Помислих си и за многото вода, която пих от безброй извори — сега те щяха да бликнат с нова сила. Аз бях достоен за моя меч, защото знаех какво да правя с него.
Учителят ми подаде меча и аз го поех. Потърсих с поглед агнето, но то беше изчезнало. Ала това нямаше значение — живата вода течеше от небето и от нея острието на меча ми блестеше.
Епилог
Сантяго де Компостела
От прозореца на хотела си виждам катедралата на Сантяго де Компостела и няколкото туристи пред главния й вход. Студенти със средновековни дрехи се разхождат сред хората, а продавачите на сувенири започват да подреждат сергиите си. Ранна утрин е и освен бележките това са първите ми редове за Пътя на Сантяго.
Вчера пристигнах в града, след като взех автобуса, движещ се по редовна линия между Педрафита — близо до Себрейро — и Компостела. За четири часа изминахме сто и петдесетте километра между двата града, и аз си спомних за прехода ни с Петрус. Трябваха ни две седмици, за да изминем същото разстояние. След малко ще изляза и ще отида да оставя на гроба на Сантяго мидите с образа на Света Богородица Апаресида. После при първа възможност ще взема самолета за Бразилия, защото имам много работа. Спомням си как Петрус ми каза, че е събрал всичките си преживявания в една картина. В главата ми се върти идеята да напиша книга за случилото се. Тепърва ще я обмислям. Сега, когато си върнах меча, ми предстои да свърша много неща.
Тайната на меча ми принадлежи и аз никога няма да я разкрия. Тя бе написана и оставена под един камък, но мастилото сигурно вече се е размило от дъжда. Така е по-добре. Нямаше нужда Петрус да знае.
Попитах Учителя дали е знаел датата на моето пристигане, или просто е тук от доста време. Той се засмя и каза, че е дошъл предишната сутрин и че щял да си замине на другия ден, дори и още да ме няма.
На сбогуване, когато вече беше в колата, наета до Мадрид, той ми подаде малко пакетче от Ордена на Сантяго де ла Еспада и каза, че вече съм получил голямо прозрение — прочел съм го в очите на агнето.
Каза още, че ако продължавам да полагам усилия като досегашните, може би някой ден ще разбера, че хората винаги пристигат точно навреме на мястото, където ги очакват.
Информация за текста
© 1987 Паулу Коелю
© Вера Киркова, превод от португалски
Paulo Coelho
O Diario de um Mago, 1987
Сканиране, разпознаване и редакция: kuyvliev, 2007
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2892]
Последна редакция: 2007-05-25 15:54:41
