Изпитала съм го върху себе си. Та щом първият полицай тръгне към мен, аз ще стрелям. И ще продължа да стрелям, докато патроните ми свършат. Ако не ме застрелят преди това, ще се бия с кухненските ножове. Ако ми вземат ножовете, ще използвам ноктите и зъбите си. Но никой няма да успее да ми отнеме Виорел. Само през трупа ми. Записваш ли?
— Да. Но има начини…
— Няма. Баща ми следи делата. Каза, че що се отнася до семейното право, не може да се направи много. Сега спри диктофона.
— Това ли беше твоето завещание?
Атина не отговори. И понеже аз не помръднах, тя пое инициативата. Отиде до уредбата и пусна онази музика от степите, която вече знаех наизуст. Танцува както по време на ритуалите, изцяло извън ритъма, и аз знаех какво се опитва да направи. Нейният дикто-фон продължаваше да е включен — беше като някакъв ням свидетел на всичко случващо се. И докато през прозорците нахлуваше следобедната светлина на слънчевия ден, Атина се гмурваше в търсене на друга светлина, която беше там, откакто свят светува.
Когато усети искрата на Майката, тя престана да танцува, спря музиката, стисна глава между дланите си и за известно време остана неподвижна. После вдигна очи и ме погледна.
— Ти знаеш кой е тук, нали?
— Да. Атина и нейната божествена страна — Агия София.
— Аз свикнах да правя това. Не смятам, че е необходимо, но открих този метод, за да я срещам, и ми стана навик. Ти знаеш с кого разговаряш — с Атина. Агия София — това съм аз.
— Да, знам. Когато за втори път танцувах в дома ти, и аз открих един дух, който ме напътства — Филе- мон. Но не разговаряме много, не го слушам какво ми казва. Ала зная, че когато присъства, сякаш най-после душите ни се срещат.
— Точно така. Днес Филемон и Агия София ще си говорят за любов.
— Трябва ли да танцувам?
— Не е необходимо. Филемон ще ме разбере, защото виждам, че танцът ми го е докоснал. Мъжът, който стои пред мен, страда за нещо, което смята, че никога не е получил — моята любов.
Ала мъжът, който е отвъд теб самия, разбира, че болката, копнежът и чувството, че е изоставен, са излишни и детински. Аз те обичам. Не по начина, по който твоята човешка същност го изисква, но по начина, по който е пожелала божествената искра. Обитаваме една шатра, която Тя е издигнала на пътя ни. И в нея разбираме, че не сме роби на чувството си, а негови господари.
Служим и на нас ни служат. Отваряме вратите на нашите покои и се прегръщаме. Може би дори се целуваме, защото всичко силно, което се случва на земята, дава отражение и в невидимия свят. А ти знаеш, че аз не те предизвиквам и не си играя с чувствата ти, като казвам това.
— Какво е любовта в такъв случай?
— Душата, кръвта и тялото на Великата майка. Аз те обичам също толкова силно, колкото се обичат душите от отвъдното, когато се срещнат насред пустинята. Между нас няма да се случи нищо, физическо, но никоя страст не е безполезна и никоя любов не е отхвърлена. Щом Майката е събудила това чувство в твоето сърце, значи го е събудила и в моето, макар че може би ти го приемаш по-лесно. Невъзможно е да се изгуби енергията на любовта. Тя е по-могъща от всичко на света и се проявява по много начини.
— Не съм достатъчно силен. Такова абстрактно виждане ме кара да се чувствам по-самотен и по- потиснат откогато и да било.
— И аз не съм силна. Нуждая се от човек до себе си. Но един ден ще прогледнем. Тогава различните форми на Любов ще могат да се проявят и страданието ще изчезне от лицето на Земята.
Смятам, че ще стане скоро. Мнозина от нас се завръщат от далечното пътуване, което сме предприели в търсене на интересуващите ни неща. Сега си даваме сметка, че те не са истинските. Но това завръщане не е безболезнено, защото сме прекарали доста време навън и се чувстваме чужденци на собствената си планета.
Ще ни отнеме известно време да открием приятелите си, които също са поели на път, местата на нашите корени и съкровища. Ала ще се случи.
Не зная защо, но се трогнах. И това ме тласна нататък.
— Искам да продължим да говорим за любов.
— За нея говорим. Тя винаги е била в основата на всичко, което съм търсила през живота си. Да оставя любовта да се проявява в мен безпрепятствено, да запълни белите полета, да ме кара да танцувам, да се смея, да оправдава живота ми, да закриля сина ми, да влиза в контакт с небесата, с мъжете и жените, с всички онези, които са били на пътя ми.
Опитвах се да контролирам чувствата си. Казвах си: „Този заслужава моята нежност.“ Или: „Този не я заслужава.“ Докато не разбрах съдбата си, когато видях, че може да загубя най-важното в живота.
— Сина ти.
— Именно. Най-пълното проявление на любовта. Когато възникна опасността да го отделят от мен, аз се срещнах със себе си и разбрах, че повече нищо не мога да имам или да загубя. Разбрах го, след като плаках безспирно часове наред. Едва след като страдах много, силно, частта от мен, която наричам Агия София, ми каза: „Що за глупост е това? Любовта винаги остава! А синът ти рано или късно ще си тръгне!“
Аз започнах да разбирам.
— Любовта не е навик, уговорка или дълг. Не е онова, на което ни учат романтичните песни. Любовта
— Трудно е.
— Записваш ли?
— Ти ме помоли да изключа диктофона.
— Е, включи го отново. Подчиних се и Атина продължи:
— За мен също е трудно. Затова от днес нататък няма да се прибирам вкъщи. Ще се скрия. Полицията може да ме пази от лудите, но няма да ме опази от онези, които искат да раздават правосъдие. Аз имах мисия и тя ме отведе толкова далеч, че дори рискувах правото да се грижа за сина си. Но и при това положение не съжалявам — изпълних съдбата си.
— Каква беше твоята мисия?
— Ти знаеш, защото участваше от самото начало — да подготвя пътя на Майката. Да продължа една прекъсната от векове традиция, която сега започва да се възражда.
— Може би…
Млъкнах. Но тя не каза нито дума. Изчака да довърша изречението си.
— …може би е твърде рано. Хората не са готови за това.
Атина се разсмя.
— Разбира се, че са. Оттам идват и сблъсъците, агресията, мракобесието. Защото силите на мрака агонизират и в такъв момент те прибягват до последните си средства. Изглеждат по-силни — каквито са животните, преди да умрат. Ала после вече не могат да станат от земята — изтощени са.
Посях семето в много сърца. Всяко от тях ще изрази това възраждане по свой собствен начин. Но има едно сърце, което ще следва традицията докрай — Андреа.
Андреа.
Която я мразеше, която я обвиняваше за края на нашата връзка, която казваше на всеки пожелал да я изслуша, че Атина е допуснала да бъде обхваната от егоизма и суетата и накрая е съсипала нещо, създадено с толкова много усилия.
Тя стана и взе чантата си. Още беше Агия София.
— Виждам твоята аура. Тя е излекувана от безсмисленото страдание.
— Очевидно знаеш, че Андреа не те харесва.
— Разбира се, че знам. Почти половин час си говорихме за любовта, нали? Харесването няма нищо общо с това.
Андреа е напълно способна да продължи нашето дело. Има повече опит и повече харизма от мен. Знае грешките ми и разбира, че трябва да е благоразумна в известна степен, защото времето, когато звярът на мракобесието агонизира, ще бъде време на конфликти. Андреа може да ме мрази като човек и навярно затова е успяла да развие дарбата си толкова бързо — за да докаже, че има повече възможности от
