нас.
На другия ден той започна внезапни приготовления и след две седмици вече плавахме за Лондон. По- късно щяхме да узнаем, че макар да няма конкретни данни, за двете години гражданска война
„Ще продължи много дълго“, казваше Шерин. Господи, за беда беше права.
Лукас Йесен-Петерсен, 32 г., инженер, бивш съпруг
Когато я срещнах за първи път, Атина вече знаеше, че е осиновена от родителите си. Беше на деветнайсет години и се канеше да вдигне скандал в кафенето на университета, понеже някакво момиче, което я бе взело за англичанка (беше бяла, с права коса, а очите й понякога бяха зелени, друг път — сиви), се изказа обидно за Близкия изток.
Беше първият учебен ден, групата беше нова, никой ле знаеше нищо за колегите си. Но тази девойка стана, хвана другата за якичката и й се разкрещя като луда:
— Расистка!
Видях ужасената физиономия на момичето и възбудените погледи на останалите студенти, любопитни да разберат какво ще стане по-нататък. Тъй като бях в по-горен курс от тях, веднага успях да си дам сметка за последствията — кабинетът на ректора, жалби, вероятно изключване, полицейско разследване във връзка с расизма и т.н. Никой нямаше да спечели от това.
— Замълчи! — извиках неволно.
Не познавах никоя от двете. Не съм спасител на света. Честно казано, понякога споровете са стимулиращи за младежта. Но реакцията ми, викът ми бяха по-силни от мен.
— Престани! — извиках отново на хубавото момиче, което беше сграбчило за врата другото, също хубаво. И внезапно стана нещо неочаквано. Тя се усмихна, въпреки че продължаваше да стиска състудентка-та си за гушата.
— Забрави да кажеш „моля“. Всички се разсмяха.
— Стига вече — казах. — Моля те!
Тя пусна момичето и дойде при мен. Всички я проследиха с поглед.
— Възпитание имаш. А дали имаш и една цигара? Подадох й пакета и отидохме да пушим в двора.
От силен гняв бе изпаднала в пълно спокойствие и минути по-късно се смееше, коментираше времето, разпитваше ме дали харесвам тази и онази музикална група. Чух звънеца за влизане в час, но тържествено пренебрегнах онова, на което цял живот са ме учили — да бъда дисциплиниран. Продължих да си приказвам с нея, сякаш вече не съществуваха университетът, разправиите, студентският стол, вятърът, слънцето и студът. Съществуваше единствено онази жена със сиви очи, която стоеше срещу мен, говореше абсолютно безинтересни и маловажни неща, но беше в състояние да ме накара да остана там до края на живота си.
Два часа по-късно обядвахме заедно. Седем часа по-късно седяхме в един бар, където вечеряхме и пихме, докато не изхарчихме всичките си пари. Разговорът ставаше все по-откровен и скоро вече познавах целия й живот — Атина споделяше подробности от детството и ученическите си години и не ми задаваше никакви въпроси. После разбрах, че тя се държи така с всички, но в онзи ден аз се чувствах най- специалният човек на планетата.
Беше пристигнала в Лондон, за да избяга от избухналата в Ливан гражданска война. Нейният баща, християнин маронит
Репетирала някакъв танц, престорила се, че е изпаднала в транс (била усвоила тия неща в училище, докато изучавала живота на светците) и започнала да говори разни неща. Не зная как едно дете може да накара възрастни хора да вземат решение само въз основа на неговите приказки, но Атина твърдеше, че се случило точно така — баща й бил суеверен и тя беше напълно убедена, че е спасила живота на семейството си.
Пристигнали тук като бежанци, но не и като просяци. Ливанската общност е пръсната по целия свят и баща й веднага успял да си намери работа. Животът продължил. Атина имала възможност да учи в добри училища, ходила на курсове по танци — те били нейната страст — и щом завършила гимназия, избрала инженерния факултет.
В Лондон нейните родители я завели на вечеря в един от най-скъпите ресторанти и много внимателно й обяснили, че е осиновена. Тя се престорила на изненадана и казала, че нищо няма да промени отношенията им.
Но в действителност някакъв роднина много по-рано в пристъп на омраза й бил казал: „Неблагодар- ница, та ти дори не си тяхна истинска дъщеря, а колко ужасно се държиш.“ Тя хвърлила по него един пепелник и наранила лицето му. В продължение на два дни плакала, но после свикнала с мисълта, че е осиновена. На въпросния роднина му останал белег, който не можел да обясни на хората. Казвал, че са го нападнали на улицата.
Поканих я да излезем и на другия ден. Без заобикалки ми каза, че е девствена, че в неделя ходи на църква и че не се интересува от любовни романи. Повече я вълнували новините от Близкия изток. С две думи, била заета. Много заета.
— Хората смятат, че едничката мисъл на жените е да се омъжат и да имат деца. От всичко, което ти разказах, навярно смяташ, че много съм изстрадала. Но не е така. Тази приказка вече я знам. И други мъже са идвали при мен и са ми казвали, че искат да ме „закрилят“ от трагедиите.
Но те забравят, че още от древна Гърция загиналите в битка ги връщали върху щитовете им. А живите се завръщали по-силни с белезите си. Така че аз съм на бойното поле, откакто съм се родила, все още съм жива и не ми трябва никой, който да ме защитава.
Помълча малко и каза:
— Виждаш ли колко съм начетена?
— Много си начетена, но когато нападаш по-слаб от теб човек, показваш, че имаш нужда от закрила. Можеше да провалиш следването си тук.
— Имаш право. Приемам поканата.
От този ден нататък започнахме да излизаме редовно. И колкото повече се сближавах с нея, толкова по-ясно виждах собствената си светлина, тъй като тя ме поощряваше да давам най-доброто от себе си. Никога не беше чела езотерика или книги за магии. Казваше, че това е дяволско занимание, че единствено Исус може да ни спаси, и точка по въпроса. Но понякога говореше неща, които не изглеждаха в съответствие с онова, на което ни учи Църквата:
— Христос е бил заобиколен от просяци, проститутки, лихвари, рибари. Смятам, че с това е искал да покаже, че божествената искра е в душите на всички, тя никога не угасва. И започвам да разбирам неща, които не познавам — сякаш сам Господ направлява стъпките ми. Има мигове, когато чувствам как всичко се разкрива пред мен.
И веднага се поправяше:
— Не е така.
Атина винаги живееше между два свята. От една страна беше това, което възприемаше като истинско, а от друга стояха нещата, показани й от нейната вяра.
Един ден, след цял семестър лекции, уравнения и изчисления на разни конструкции, каза, че смята да напусне факултета.
— Но ти никога не си споделяла това с мен!
— Страхувах се да го споделя дори със самата себе си. Но днес бях при фризьорката си. Тя се е трудила денонощно, за да може дъщеря й да завърши социология. Дъщеря й се дипломирала и след като потропала на редица врати, успяла да си намери работа като секретарка във фирма за цимент. А моята фризьорка
