Край река Пиедра седнах и заплаках

седмици обаче той ми изпрати картичка, в която пишеше, че ще говори пред малка група слушатели в Мадрид, и настояваше да отида.

Пропътувах четири часа от Сарагоса до Мадрид, защото исках да го видя отново. Исках да чуя как говори. Исках да седнем с него в някое кафе, да си спомним времето, когато играехме заедно и ни се струваше, че светът е твърде голям, за да го обиколим.

Събота, 4 декември 1993 г.

Беседата се провеждаше на много по-официално място, отколкото си бях представяла, и имаше повече хора, отколкото очаквах. Не разбирах как е възможно това.

„Може би се е прочул“, помислих си. Нищо не бе споменал в писмата си. Прииска ми се да заговоря присъстващите, да ги попитам защо са тук, но не посмях.

Изненадах се, когато той влезе. Изглеждаше по-различен от момчето, което познавах, но за единайсет години нямаше как да не се е променил. Бе станал по-красив, а очите му блестяха.

— Връща ни това, което винаги ни е принадлежало -каза някаква жена до мен.

Думите й бяха странни.

— Какво връща? — попитах.

— Това, което ни бе отнето. Религията.

— Не, той нищо не ни връща — каза една по-млада жена, която бе седнала от дясната ми страна. — Те не могат да ни върнат онова, което вече ни принадлежи.

— Тогава защо сте тук? — попита раздразнено първата жена.

— Искам да го чуя. Искам да знам как разсъждават, защото някога са ни изгаряли и могат да поискат да го сторят пак.

— Неговият глас е глас в пустиня — каза жената. — Той прави каквото може.

Момичето се усмихна с ирония и се обърна напред, за да прекрати разговора.

— За един семинарист поведението му е доста смело — продължи жената, като този път гледаше към мен и търсеше подкрепа.

Тъй като нищо не разбирах, замълчах и жената се отказа да спори. Момичето до мен ми намигна, сякаш му бях съюзница.

Аз обаче мълчах поради друга причина. Мислех върху това, което каза жената.

„Семинарист!“

Не, това не беше възможно! Той щеше да ме предупреди!

Той започна да говори, а аз не можех да се съсредоточа. „Трябваше да се облека по-хубаво“, мислех си, без да разбирам как е възможно да ме тревожи подобно нещо. Той ме бе забелязал и аз се опитвах да отгатна мислите му: как ли изглеждам в очите му? Каква ли разлика е открил между едно момиче на осемнайсет години и една жена на двайсет и девет?

Гласът му бе същият, но думите бяха съвсем други.

Нужно е да поемаме рискове — говореше той. — Ще можем да си обясним чудото на живота само тогава, когато позволим на неочакваното да се случи.

Всеки ден Бог ни дава освен слънцето и един миг, в който можем да променим всичко онова, което ни прави нещастни. Всеки ден се преструваме, че не разбираме кога настъпва този миг, че той не съществува, че днешният ден е същият като вчерашния и няма да е по-различен от утрешния. Но който внимава, ще открие вълшебния миг. Той може би настъпва сутрин, когато заключваме вратата, или пък е в моментното мълчание, възцарило се след вечеря, в хиляди други неща, които ни се струват все същите. Този миг съществува — това е моментът, в който цялата сила на звездите прониква в нас и ни позволява да вършим чудеса. Понякога щастието е благословия, но в повечето случаи е завоевание. Вълшебният миг на деня ни помага да се променим, кара ни да тръгнем и да търсим мечтите си. Ще страдаме, ще преживеем трудни моменти, ще се сблъскаме с много разочарования — но всичко това е преходно и няма да остави следи. Затова пък един ден ще можем да погледнем назад с гордост и вяра.

Горко на оня, който се страхува да поема рискове. Той може би никога няма да изпита разочарования, нито пък ще страда като тези, които следват мечтите си. Но когато погледне назад — защото все някога поглеждаме назад, — ще чуе сърцето си да казва: „Какво стори с чудесата, чиито зрънца Бог пося в дните ти? Какво стори с дарбите, които твоят Учител ти повери? Погреба ги в дълбока яма, защото се страхуваше да не ги изгубиш. И сега единственото, което ще оставиш след себе си, ще бъде сигурността, че си пропилял живота си.“

Горко на оногова, който чуе тези думи. Защото ще повярва в чудеса, ала вълшебните мигове в живота му вече ще са отлетели.

* * *

Веднага щом спря да говори, хората го наобиколиха. Изчаках, загрижена за това какво впечатление ще му направя след толкова години. Чувствах се като дете — несигурна, ревнива, тъй като не познавах новите му приятели, напрегната, защото той обръщаше повече внимание на другите, а не на мен.

Тогава той се приближи. Изчерви се, вече не беше оня мъж, говорещ за сериозни неща; отново се бе превърнал в момчето, което се криеше с мен в параклиса на свети Сатурий и ми разказваше как мечтае да обиколи света… А през това време родителите ни започнали да ни издирват чрез полицията, мислейки, че сме се удавили в реката…

— Здравей, Пилар! — каза той.

Целунах го по бузата. Бих могла да го похваля за беседата. Бих могла да му кажа, че съм се изморила от толкова много хора. Бих могла да подхвърля нещо шеговито за детството ни и за това колко се гордея с него сега, когато предизвиква такова възхищение у другите.

Бих могла да му обясня, че трябва да си тръгна веднага, за да хвана последния автобус за Сарагоса.

Бих могла. Никога не ще успеем да разберем какво точно означава това. Защото във всеки един момент от живота ни съществува нещо, което би могло да стане, а в крайна сметка не се случва. Съществуват вълшебни мигове, които отлитат, без да ги забележим, и внезапно ръката на съдбата променя живота ни.

Именно това се случи в оня момент. Вместо да сторя някое от всички тези неща, произнесох едно изречение, което седмица по-късно щеше да ме доведе до тая река и да ме накара да напиша тези редове.

— Искаш ли да пием кафе? — казах аз.

И той, обръщайки се към мен, пое ръката, която съдбата му протягаше.

— Много искам да говоря с теб. Утре ще изнасям беседа в Билбао. С кола съм.

— Трябва да се върна в Сарагоса — отвърнах, без да знам, че това е последният ми път за отстъпление. Но дали защото отново се върнах в детството, дали защото не ние, а друг пише най-хубавите моменти от живота ни, само след секунда казах:

— Идва празникът на Непорочното зачатие. Мога да дойда с теб до Билбао и оттам да се прибера в Сарагоса.

На върха на езика ми бе въпросът дали наистина е влязъл в семинария.

— Искаш да ме попиташ нещо ли?

— Да — опитах се да се измъкна. — Преди беседата една жена каза, че ти й връщаш онова, което е нейно.

— Това не е толкова важно.

— За мен е важно. Не знам нищо за живота ти и съм изненадана да видя толкова хора тук.

Той се засмя и се обърна към останалите присъстващи.

— Чакай! — извиках аз и го хванах за ръката. — Ти не отговори на въпроса ми!

— Не е нещо, което ще представлява интерес за теб, Пилар.