надява, мечтае и търси своя път под слънцето.
Тази едноминутна целувка съдържаше всички щастливи моменти, които съм изживяла.
Той ме съблече и ме облада буйно, със страх, с желание. Почувствах болка, но това беше без значение. Както нямаше значение дали в този миг изпитвах удоволствие, или не. Галех главата му, слушах стенанията му и благодарях на Бога, че той е тук, в мен, и ме кара да се чувствам така, сякаш ми е за първи път.
Любихме се през цялата нощ — и любовта ни се преливаше в сън, в сънища. Чувствах го вътре в мен и го прегръщах, за да се уверя, че това е истина, за да не му позволя да си тръгне внезапно — като странстващите рицари, които някога са отсядали в стария замък, сега превърнат в хотел. Мълчаливите каменни стени сякаш разказваха истории за девици, които са живели в очакване, проливали са сълзи и са прекарвали безкрайно дълги дни зад прозореца, загледани в хоризонта в търсене на някаква поличба или надежда.
Ала това няма да се случи с мен, обещах си аз. Никога няма да го изгубя. Той винаги ще бъде с мен — защото, докато гледах разпятието зад един олтар, чух езиците, на които говори Светият Дух, а те казаха, че това, което върша, не е грях.
Ще бъда негова спътница и заедно ще се опитаме да направим по-добър този свят, който трябваше да бъде създаден отново. Ще говорим за Великата майка, ще се борим на страната на Архангел Михаил, ще изживяваме заедно агонията и екстаза на пионерите. Ето какво ми казаха езиците — а аз бях възвърнала вярата си и знаех, че казват истината.
Четвъртък, 9 декември 1993 г.
Когато се събудих, ръцете му бяха върху гърдите ми. Беше се разсъмнало и наблизо биеха камбаните на някаква църква.
Той ме целуна. Ръцете му още веднъж погалиха тялото ми.
— Трябва да тръгваме — каза той. — Днес е последният от почивните дни и пътищата сигурно са претоварени.
— Не искам да се връщам в Сарагоса — отвърнах аз. — Искам да бъда там, където ти отиваш. След малко ще отворят банките, с кредитната си карта мога да изтегля пари и да си купя дрехи.
— Ти ми каза, че нямаш много пари.
— Все ще се оправя някак. Трябва да скъсам окончателно с миналото си. Ако се върна в Сарагоса, може да ми хрумне, че върша глупост, че наближават изпитите, че бихме могли да живеем разделени още два месеца, докато мине сесията.
А ако си взема всички изпити, няма да искам да напусна Сарагоса. Не, не мога да се върна. Трябва да разруша мостовете, свързващи ме с жената, която бях.
— Барселона — каза той тихо.
— Какво?
— Нищо. Ще продължим да пътуваме.
— Но ти трябва да изнесеш своята беседа!
— Дотогава има още два дни — отвърна той. Гласът му звучеше странно. — Първо ще минем през друго място. Не ми се ходи направо в Барселона.
Станах. Не исках да мисля за никакви проблеми — сякаш и аз се бях събудила с чувство на притеснение и срам, каквото обикновено изпитва човек, след като е прекарал за пръв път нощта с някого.
Отидох до прозореца, открехнах завесата и погледнах улицата пред хотела. По балконите на къщите висеше простряно пране. Биеха камбани.
— Имам предложение — казах аз. — Хайде да отидем на едно място, където ходехме като деца! След това никога вече не съм се връщала там.
— Кое е това място?
— Манастирът „Пиедра“.
Когато излязохме от хотела, камбаните продължаваха да бият и той предложи да влезем за малко в църквата.
— Само това правим — отвърнах аз. — Църкви, молитви, ритуали.
— Любихме се — добави той. — Напихме се три пъти. Качихме се в планината. Успяхме да съчетаем Строгостта с Милосърдието.
Бях изрекла нещо, без да мисля. Трябваше да свикна с един нов начин на живот.
— Извинявай — казах аз.
— Нека да влезем за малко! Тези камбани са поличба.
Той беше напълно прав, но аз щях да разбера това едва на другия ден. Качихме се в колата и пътувахме четири часа до манастира „Пиедра“, без да разтълкуваме правилно скритата поличба.
Таванът се бе срутил, а малкото статуи, които бяха останали, бяха без глави — с изключение на една.
Огледах се. В миналото това място сигурно е приютявало силни мъже, които са се грижели камъните да са чисти, а на пейките да седят могъщи за времето си личности.
А сега виждах пред себе си само руини. В детството ни тези руини се превръщаха в замъци, в които играехме заедно, а аз търсех моя вълшебен принц.
Векове наред монасите от манастира „Пиедра“ са пазили за себе си това райско кътче, разположено в една низина. Имали са даром това, за което съседните селища е трябвало да се молят, за да го получат — водата. Тук река Пиедра се разстилаше в десетки водопади, потоци, езера, около които имаше буйна растителност.
Но достатъчно бе човек да извърви стотина метра, за да излезе от каньона: всичко наоколо беше безплодно и пусто. Дори самата река, след като пресечеше низината, отново се превръщаше в малко поточе — сякаш вече бе изчерпала цялата си жизненост и енергия.
Монасите са знаели това и са искали висока цена за водата, с която са снабдявали съседите си. В историята на манастира са отбелязани безброй битки между духовниците и околните селища.
Докато накрая, по време на една от многото войни, разтърсвали Испания, манастирът бил превърнат във военен щаб. Коне са минавали през централния кораб на църквата, войници са спали между пейките й, разказвали са си неприлични истории и са се любили с жените от близките села.
И отмъщението, макар и със закъснение, дошло. Манастирът бил разграбен и разрушен.
Никога вече монасите не успели да си възвърнат това райско място. В една от многото съдебни битки, които последвали, някой казал, че жителите на съседните селища са изпълнили Божията присъда. Христос е казал: „Който е жаден, да дойде и да пие“, а отците останали глухи за неговите думи. Решили, че са господари на природата, и затова Бог ги прогонил.
Може би именно поради тази причина главната църква все още беше порутена, въпреки че голяма част от манастира е била възстановена и превърната в хотел. Потомците на съседните жители все още си спомняха за високата цена, която родителите им е трябвало да плащат за нещо, което природата дава безплатно.
— На кого е единствената статуя с глава? — попитах аз.
— На света Тереза Авилска. Тя има голяма власт. Въпреки силната жажда за мъст, която носят воините, никой не се е осмелил да я докосне.
Той ме хвана за ръка и излязохме. Разходихме се из огромните коридори на манастира, изкачихме се по широкото дървено стълбище и разгледахме пеперудите в градините на вътрешния двор. Помнех всяко кътче от този манастир, защото като дете бях идвала тук, а старите спомени са по-ярки от пресните.
Спомени. Предишният месец и дните преди тази седмица сякаш бяха част от друго мое превъплъщение. Период, към който не исках никога повече да се връщам, защото часовете от него не бяха докоснати от ръката на любовта. Чувствах се така, сякаш години наред в живота ми се е повтарял все един и същи ден, събуждала съм се по един и същи начин, правила съм едни и същи неща, дори мечтите ми са били едни и същи.
