дървета в квартала, какво мислите, че ще стане с нашия бизнес?
— Напълно ви разбирам, господине, но е важно да имам номера ви за справка. И наистина бих искала да ми кажете как да се свържа с вас, ако се наложи.
— Не мога — отвърна той. — Ще ме уволнят.
21
Бензиностанцията се оживи, защото все повече и повече шофьори паркираха своите тирове зад магазина или отстрани на ресторанта „Чики Хът“ или пък ги нареждаха в редица до гората и спяха в тях, а вероятно правеха и секс в тях.
Шофьорите ядяха в „Чики Хът“, без да забелязват, че името е написано неправилно, защото хората, които идваха тук, бяха твърде невежи, за да знаят как се пише или дори какво означава. „Чики“ беше индианска дума на племето семиноли, но дори и те не знаеха как се пише.
Невежите тираджии живееха миля за миля и отбиваха тук, за да си харчат парите в магазина, където имаше изобилие от дизелово гориво, бира, сандвичи и пури, а в една стъклена витрина имаше дори колекция от сгъваеми ножове. Можеха да играят на ротативките в игралната зала или да оставят тировете си в сервиза за ремонт или смяна на гуми. Бензиностанцията беше отбивка с пълно обслужване насред нищото, където хората идваха и си отиваха, без да се интересуват един от друг. Никой не закачаше Бор. Не го поглеждаха дори, толкова много хора влизаха и излизаха, че едва ли имаше някой, който да го е видял два пъти, освен бармана в „Чики“.
Ресторантът се намираше зад телена ограда в края на паркинга. По нея висяха табели, които предупреждаваха, че опитите за проституция са подсъдни, че се допускат само полицейски кучета и че дивите животни могат да влизат на свой риск. Нощем имаше много диви животни, но Бор не знаеше това от първа ръка, защото не пилееше парите си в игралната зала, на ротативките или джубокса. Не пиеше. Не пушеше. Не искаше да прави секс с никоя от жените.
Те го отвращаваха в своите оскъдни панталонки и стегнати бюстиета, лицата им бяха загрубели от твърде много евтин грим и твърде много слънце. Седяха в открития ресторант или на бара, който представляваше просто един покрив, покрит с палмови листа и захабен дървен плот, с осем бар-стола до него. Ядяха специалитетите за вечеря, като например ребра на скара или кюфтета, или пържола по селски, и пиеха. Храната беше добра и се приготвяше на място. Бор харесваше бургерите, а и бяха само по три долара и деветдесет и пет цента. Сандвичите със сирене бяха по три долара и двадесет и пет цента. Евтини, отвратителни жени, лоши неща се случваха с такива жени. Заслужаваха си го.
Просеха си го.
Беше очевидно.
— Един сандвич със сирене за вкъщи — каза Бор на мъжа зад бара. — И един бургер за тук.
Мъжът имаше огромен корем и носеше мръсна бяла престилка. Беше зает да отваря разпенени бирени бутилки, които държеше във вана с лед. Този барман го беше обслужвал и преди, но не даваше вид да си спомня.
— Сандвичът заедно с бургера ли го искате? — попита той, като плъзна две бутилки бира към един шофьор и дамата му, които вече бяха пияни.
— Няма значение, само да е увит за вкъщи.
— Попитах ви дали го искате по същото време — уточни барманът по-скоро с безразличие, отколкото с раздразнение.
— Би било чудесно.
— Какво ще желаете за пиене? — попита мъжът с огромния корем, като отвори поредната бира.
— Обикновена вода.
— Какво, по дяволите, е това? — попита пияният шофьор на висок глас, докато дамата му се кикотеше и се облягаше с пищните си форми на огромната му татуирана ръка. — Вода, която ти дават в самолет ли?
— Само обикновена вода — каза Бор на бармана.
— Не си падам по обикновените неща, нали, бебчо? — изломоти пияната приятелка на пияния шофьор, като обхвана стола с пълните си крака в тесни шорти и разкри пищните гърди под ниско изрязаното бюстие.
— Е, накъде си тръгнал? — попита жената.
— На север — отвърна той. — В крайна сметка.
— Внимавай като караш така сам — каза жената. — Има ги всякакви луди.
22
— Имаме ли някаква представа къде е? — обърна се Скарпета към Роуз.
— Не е в кабинета си и не вдига мобилния си телефон. Когато говорих с него след работната среща и му казах, че искаш да го видиш, той каза, че имал да свърши нещо и веднага се връща — припомни й Роуз. Това беше преди час и половина.
— В колко каза, че трябва да тръгнем за летището? — попита я Скарпета, като гледаше през прозореца как палмите се огъват под напора на вятъра и отново се замисли дали да не го уволни. — Задава се буря, силна буря. Защо ли не се учудвам. Е, няма да стоя просто така и да го чакам. Би трябвало направо да си тръгна.
— Полетът ти е едва в шест и половина — каза Роуз, като й подаде няколко телефонни съобщения.
— Не знам защо въобще се занимавам. Защо въобще си правя труда да говоря с него — рече Скарпета, докато прелистваше съобщенията.
Роуз я погледна, както само тя умееше. Стоеше на вратата със спокойно изражение, бялата й коса беше хваната на френски кок, а сивият й ленен костюм бе малко демоде, но елегантен и безупречен. И след десет години носене сивите й обувки от крокодилска кожа все още изглеждаха като нови.
— Първо искаш да говориш с него, а в следващия момент не искаш — изкоментира Роуз. — Какво става?
— Май трябва да тръгвам.
— Не отбягвай въпроса. Какво има?
— Не знам какво да правя с него. Все ми се иска да го уволня, но по-скоро бих подала оставка, отколкото да го направя.
— Можеш да заемеш поста на завеждащ — напомни й Роуз. — Ще принудят доктор Бронсън да се оттегли, ако се съгласиш, и може би е време сериозно да го обмислиш.
Роуз знаеше какво прави. Тя можеше да изглежда много искрена, когато предлагаше нещо, което всъщност не искаше Скарпета да извърши, и резултатът беше предсказуем.
— Не, благодаря — каза Скарпета твърдо. — Минала съм вече по този път, а ако си забравила, Марино е един от техните следователи, така че няма да се спася от него, като напусна академията и се озова на пълен работен ден в Центъра по съдебна медицина. Коя е госпожа Симистър и каква е тази църква? — попита тя, гледайки озадачено едно от телефонните съобщения.
— Не знам коя е, но се държеше, сякаш те познава.
— Никога не съм чувала за нея.
— Обади се преди няколко минути и каза, че иска да говори с теб за някакво изчезнало семейство от района на Уест Лейк Парк. Не остави номер за връзка, каза, че пак ще се обади.
— Какво изчезнало семейство? Тук в Холивуд ли?
— Така каза. Чакай да видим, летиш от Маями, за жалост. Най-ужасното летище на света. Мисля, че няма нужда да тръгваме преди… е, знаеш колко е натоварено движението. Може би трябва да тръгнем най-късно към четири. Но няма да ходим никъде преди първо да проверя резервацията ти.
— Сигурна ли си, че съм в първа класа? И не е отменена?
— Имам разпечатка, но ще трябва да я завериш на летището, защото е направена в последния момент.
— Не е за вярване. Принудиха ме да си сменя полета, а сега трябва да си заверявам резервацията,
