панталони на бяло и синьо райе и оранжева тениска.
Базил стана от леглото и се протегна. Преструваше се, че не забелязва охранителната камера, закачена високо на отсрещната стена. Не биваше да признава, че понякога си представя как ще се самоубие и че любимият му метод е да си пререже вените и да гледа как кръвта му изтича бавно, капка по капка, как образува локвичка на пода, защото това би му напомнило за предишните му приятни занимания с… колко жени? Вече беше изгубил бройката. Може би осем. На доктор Уесли каза, че са осем. А дали не бяха десет?
Протегна се още малко. Използва металната тоалетна и се върна на леглото. Отвори последния брой на „Лов и риболов“ и прелисти направо на страница 52, където имаше статия за един ловец, който за пръв път използвал 22-калиброва пушка и споделяше щастливите си спомени от лов на зайци и опосуми, както и преживяванията си от един риболов в Мисури.
Тази страница 52 не беше истинската. Истинската беше откъсната и сканирана на компютър. След това, със същия шрифт и формат, в текста от списанието беше вплетено писмо. Сканираната страница беше внимателно залепена обратно в списанието, и това което изглеждаше като обикновена статия за лов и риболов, всъщност беше скрито послание, предназначено за Базил.
Надзирателите не се интересуваха от риболовните списания на затворниците. Дори не прелистваха тези скучни списания без грам насилие и секс.
Базил се мушна под завивките и се обърна на лявата си страна, по диагонал на леглото, с гръб към камерата, както правеше винаги, когато искаше да облекчи сексуалното си напрежение. После бръкна под тънкия матрак и извади куп надрани ленти плат от два чифта бели памучни боксерки, които беше раздирал цяла седмица.
Под чаршафите той отново се зае с това занимание, като хващаше със зъби парчето плат и го отдираше. После здраво завързваше всяка лента към това, което вече представляваше почти двуметрово възловато въже. Имаше достатъчно плат за още две ленти. Хващаше със зъби и раздираше. Дишаше тежко и леко се поклащаше, сякаш облекчаваше сексуалното си напрежение, а всъщност късаше и връзваше, късаше и връзваше, докато не завърза и последната лента на въжето.
62
В компютърния център на академията Луси седеше пред три огромни видео екрана и четеше имейли, които възстановяваше на сървъра.
Това, което двамата с Марино бяха открили до момента, беше, че преди да започне своята аспирантура, Джо Еймъс е поддържал връзка с някакъв телевизионен продуцент, който имал идея да направи ново крими шоу за една от кабелните телевизии. За своя принос Джо щял да получи по пет хиляди долара на епизод, при положение че шоуто излезе на екран, разбира се. Както изглежда, гениалните идеи на Джо започнали да се появяват в края на януари, по същото време, когато при едно изпитание на хеликоптер на Луси й беше прилошало, изтича до тоалетната и забрави своя „Трео“ в хеликоптера. Отначало бил по-предпазлив, просто плагиатствал възстановки. Но после станал направо нагъл и открито ги крадял, влизайки на воля в базите данни.
Луси възстанови още един имейл, този път от 10 февруари миналата година. Той беше от миналогодишната стажантка Джен Хамилтън, която се беше убола на спринцовката и заплаши да съди академията.
Уважаеми доктор Еймъс,
Слушах ви миналата нощ в радиошоуто на доктор Селф и много ме впечатли това, което казахте за Националната академия по криминалистика. Изглежда ми страхотно място, а и между другото, поздравления за аспирантурата. Това е невероятно постижение. Бих искала да ви помоля да ми помогнете да ме приемат на стаж в академията това лято. Уча молекулярна биология и генетика в Харвард и искам да стана съдебен медик, специалист по ДНК. Прилагам файл с моя снимка и личните ми данни.
P. S. Най-сигурният начин да се свържете с мен е на посочения адрес. Пощата ми в Харвард е защитена с файъруол и не мога да я ползвам извън университета.
— Мамка му! — изруга Марино. — Мамка му!
Луси възстанови и отвори още имейли от кореспонденцията между Джо и Джен и забеляза, че те ставаха все по-лични, после романтични, а накрая открито сладострастни. Електронната кореспонденция продължаваше през цялото време на нейния стаж в академията, като в един момент Луси стигна до имейл, който Джо й беше пратил в началото на юли и й предлагаше да прояви малко творчество при една възстановка, която щеше да се проведе във „Фермата за трупове“. Казваше й да се отбие в неговия кабинет за спринцовката и „за каквото друго се сетиш, че става да се убодеш на него.“
Луси така и не беше гледала записа на възстановката, от която имаше такива драстични последици. Всъщност не беше гледала записите на нито една възстановка. Досега не се беше интересувала.
— Как се казва? — попита тя, като ставаше все по-неспокойна.
— „Ферма за трупове“ — отвърна Марино.
Тя намери видеофайла и го отвори.
Двамата с Марино гледаха как студентите обикалят трупа на най-тлъстия мъж, когото Луси някога беше виждала. Той лежеше на земята, напълно облечен в евтин сив костюм, вероятно дрехите, с които е бил, когато се е строполил от внезапно спиране на сърцето. Трупът беше в начален стадий на разлагане. Лицето му гъмжеше от ларви.
После камерата се премести върху красива млада жена, която бръкна в джоба на сакото на мъртвеца, обърна се към камерата, извади ръката си и изпищя, че нещо я е уболо през ръкавицата.
Стиви!
Луси опита да се свърже с Бентън. Той не отговаряше. После набра телефона на леля си, но и тя не вдигаше. Обади се в лабораторията за мозъчни изследвания и доктор Сюзън Лейн вдигна телефона. Тя каза на Луси, че очаква Бентън да пристигне със Скарпета всеки момент, защото и двамата ще присъстват на скенера на пациента Базил Дженрет.
— Ще ви изпратя по имейла един видеоклип — каза Луси.
— Преди около три години сте сканирали млада пациентка на име Хелън Куинси. Чудя се дали е възможно тя да е момичето от клипа.
— Луси, знаеш, че не мога да…
— Знам, знам. Моля ви. Много е важно.
УОНК… УОНК… УОНК… УОНК…
Доктор Лейн беше поставила Кени Джампър в магнита. Правеше му структурална магнитно-резонансна томография и в лабораторията цареше обичайното оживление.
— Можеш ли да влезеш в базата данни? — обърна се доктор Лейн към своята асистентка Бет. — Виж дали сме сканирали пациентка на име Хелън Куинси. Преди около три години? Джош, продължавай — каза тя на техника. — Ще се справиш ли без мен за минутка?
— Ще опитам — отвърна той с усмивка.
Бет затрака по клавиатурата на компютъра на задния плот. Не й отне дълго да открие Хелън Куинси. Доктор Лейн продължи разговора с Луси по телефона.
— Имате ли нейна снимка? — попита Луси.
УОП… УОП… УОП… УОП…
Звукът от градиентите, извличащи образи, напомняше на доктор Лейн за сонар в подводница.
— Само на мозъка й. Не снимаме пациентите.
— Погледнахте ли видеоклипа, който ви изпратих? Може би ще се сетите нещо.
