провалих, нали?
— Те са още млади, господарю.
— Но сега служат на моя враг — смръщи вежди той. — Какво да правя с тях?
Кълхуч без съмнение щеше да го посъветва да ги убие, но аз само свих рамене.
— Прати ги в изгнание.
Можеха да станат от ония нещастни мъже, които скитат без господар и продават мечовете си на тоя или оня, докато ги убият в някоя незнайна битка срещу сакси, ирландци или скоти.
В галерията се появиха и други жени. Някои бяха прислужнички, други придворни дами на Гуинивиър. Моята стара любов, Люнет, сигурно бе една от тези десетина жени — довереници на Гуинивиър и жрици на нейната Богиня.
По някое време съм заспал, свил глава в ръцете си, под топлите лъчи на лятното слънце. Когато се събудих, установих, че Артур го няма, а Исса се бе върнал.
— Лорд Артур се върна при копиеносците, господарю — каза ми той. Аз се прозинах.
— Ти какво видя?
— Още шест души. Всичките сакси.
— От саксите на Ланселот ли?
Той кимна.
— Всичките са в голямата градина, господарю. Но само шестимата. Видяхме общо осемнадесет копиеносци, през нощта може би дежурят и други, но дори и така да е, в двореца няма повече от тридесет копиеносци.
Сигурно беше прав. Тридесет души бяха напълно достатъчни за охрана на двореца. Повече щяха да бъдат излишни, особено като се има предвид, че Ланселот се нуждаеше от всеки войник, за да пази своето открадно кралство. Вдигнах глава и погледнах към галерията, но там вече бяха само четиримата стражи, които изглеждаха ужасно отегчени. Двама седяха облегнали гръб на една колона, а другите двама си приказваха на каменната пейка, където бе седяла Гуинивиър по време на закуската. Бяха подпрели копията си на масата. Двамата часовои на покрива също се бяха отпуснали мързеливо на малката си платформа. Дворецът се грееше под лъчите на лятното слънце и всички там бяха убедени, че на сто мили околовръс няма нито един враг.
— Каза ли на Артур за саксите? — попитах Исса.
— Да, господарю. Той каза, че това можело да се очаква, защото Ланселот иска да бъде сигурен, че ще я пазят добре.
— Върви да спиш. Сега аз ще наблюдавам.
Той си тръгна, а аз въпреки обещанието си пак заспах. Бях вървял цяла нощ и бях уморен, пък и тук, в края на тази лятна гора, като че ли нищо не ни заплашваше. Затова заспах, но ме събуди внезапен лай на кучета и шум от драскането на големи лапи.
Отворих очи ужасен и видях лигавите муцуни на две хрътки, едната лаеше, а другата ръмжеше срещу мен. Посегнах към ножа, но тогава нечий женски глас викна по кучетата.
— Долу! — заповяда тя остро. — Друдуин, Гуен, долу! Млъкнете!
Кучетата с нежелание легнаха на земята, аз се обърнах и видях Гуенхуивач, която ме наблюдаваше. Беше облечена в стара кафява рокля, имаше шал на главата си, а в ръката си държеше кошница с пресни билки. Беше надебеляла още повече, а косата, която се подаваше изпод шала бе рошава и сплетена.
— Спящият лорд Дерфел — каза тя щастливо.
Аз допрях пръст до устните си и погледнах към двореца.
— Мен никой не ме наблюдава, никой не се интересува от мен. Пък и аз често си говоря сама. Така правят лудите, нали знаеш.
— Вие не сте луда, лейди.
— Бих искала да съм — въздъхна тя. — Не мога да разбера защо някой би искал да бъде нещо друго на този свят.
Тя се засмя, повдигна роклята си и тежко се отпусна до мен. Нещо изшумоля зад нас, кучетата заръмжаха и Гуенхуивач се обърна. Артур се бе показал от гората (сигурно бе чул лая на кучетата) и сега пълзеше по земята към нас. На Гуенхуивач това се стори много забавно.
— По корем като змия, а, Артур?
А той, точно като мен, допря пръст до устните си.
— Никой не се интересува от мен — обясни и на него Гуенхуивач. — Гледай! — и тя енергично размаха ръце към стражите, а те само поклатиха глави и се обърнаха на другата страна. — Аз не съществувам, поне за тях. Аз съм просто лудата дебелана, която разхожда кучетата — Гуенхуивач отново размаха ръце и часовоите пак й обърнаха гръб. — Дори Ланселот не ме забелязва — добави тя тъжно.
— Той тук ли е? — попита Артур.
— Разбира се, че не е тук. Той е много далеч. Както и ти, така ми казаха. Не трябваше ли да си при саксите?
— Дошъл съм да взема Гуинивиър — каза Артур — и теб — добави той учтиво.
— Аз не искам да ходя никъде — запротестира Гуенхуивач. — А Гуинивиър не знае, че си тук.
— Никой не трябва да знае — усмихна се Артур.
— Тя трябва да знае! Гуинивиър трябва да знае! Тя гледа в купата с мазнина. Казва, че може да вижда там бъдещето! Но теб не те видя, нали? — изкикоти се Гуенхуивач, после се обърна и зяпна към Артур, като че ли присъствието му й беше много забавно. — Дошъл си да я спасяваш, а?
— Да.
— Тази нощ ли? — досети се тя.
— Да.
— Няма да ти се зарадва, не и тази нощ. Няма облаци, разбираш ли — махна тя към почти безоблачното небе. — Не можеш да се прекланяш пред Изида, когато има облаци, нали, защото луната не може да влезе в храма, а тази нощ тя очаква пълнолунието. Голяма кръгла луна, точно като пита прясно сирене — Гуенхуивач разроши дългата козина на едно от кучетата. — Това е Друдуин, лошо момче е той. А това е Гуен. Цоп! — неочаквано каза тя. — Ей така идва луната, цоп! Право в нейния храм — Гуенхуивач се засмя отново. — Право надолу по шахтата и цоп в басейна.
— Гуидър ще бъде ли в храма? — попита Артур.
— Гуидър не. Мъже не се допускат вътре. Така ми казват — добави тя със саркастичен тон и като че ли щеше да каже още нещо, но само сви рамене. — Гуидър ще бъде сложен да спи. — Гуенхуивач погледна към двореца и на кръглото й лице бавно се показа срамежлива усмивка. — Как ще влезеш, Артур? На ония врати там има много резета, а прозорците се затварят с капаци.
— Ще успеем все някак, ако ти не кажеш на някого, че си ни видяла.
— Ако ме оставиш тук, няма да кажа на никого — обеща Гуенхуивач, — дори на пчелите. А пък аз на тях всичко им казвам. Така трябва иначе медът им става кисел. Нали, Гуен? — дръпна тя клепналите уши на кучката.
— Щом искаш, ще те оставя в двореца — обеща й Артур.
— Само мен, само мен, кучетата и пчелите. Това е всичко, което искам. Мен, кучетата, пчелите и двореца. Гуинивиър може да си вземе луната — Гуенхуивач отново се усмихна, после ме тупна по рамото с дебелата си ръка. — Помниш ли вратата на мазето, през която те преведох, Дерфел? Дето е откъм градината?
— Да, мисля.
— Аз ще й махна резето.
Отново се изкикоти, предвкусвайки някаво удоволствие.
— Ще се скрия в мазето и ще махна резето, когато всички влязат вътре да чакат луната. Нощем там няма стражи, защото вратата е много дебела. Всички стражи са в колибите си или пазят пред двореца. — Тя се извърна към Артур. — Ти ще дойдеш ли?
— Непременно — отвърна той.
— Гуинивиър ще бъде много доволна. Аз също — Гуенхуивач се засмя и с мъка се изправи на крака. — До довечера, когато луната ще цопне в храма — с тези думи тя си тръгна, повела двете кучета. Вървеше и се кискаше, дори направи няколко непохватни танцови стъпки. — Цоп! — викна тя, а хрътките тичаха около
