— Ще го помоля, лейди — обещах аз. Тя долови съмнението в гласа ми и тъжно се вгледа в мен. Паякът бе изчезнал в гъстата й червена коса.
— Мислиш, че ще откаже ли? — изплашено прошепна тя.
— Той ви обича, лейди. Толкова силно ви обича, че, струва ми се, никога няма да може да се раздели с вас.
Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й.
— И какво ще прави с мен? — попита тя, но аз не отговорих. — Какво, Дерфел? — в гласа й затрептя частица от предишната й сила. — Кажи ми!
— Ще намери сигурно място за вас, лейди, и ще ви държи там под стража — отвърнах аз с нежелание. И всеки ден ще мисли за нея, мина през главата ми, всяка нощ ще я вижда в сънищата си и всяка сутрин ще открива, че я няма. — Ще се отнасят добре с вас, лейди — уверих я тихо.
— Не — изстена тя. Сигурно бе очаквала смъртна присъда, но това бъдеще в клетка й се стори още по- ужасно.
— Кажи му да ме пусне, Дерфел. Само му кажи да ме пусне!
— Ще го помоля — обещах отново, — но не вярвам да се съгласи. Мисля, че не би могъл.
Тя се разплака неудържимо, скрила лице в ръцете си. Почаках малко и тъй като нищо не казваше, излязох от колибата. Гуидър бързо се бе отказал от мрачната компания на баща си и искаше да се върне при майка си, но аз го взех със себе си и го накарах да ми помогне да почистим и да наточим Екскалибур. Горкият Гуидър бе изплашен, защото не разбираше какво става, а нито Гуинивър, нито Артур можеха да му обяснят.
— Майка ти е много болна — казах му аз, — а болните хора, знаеш, понякога трябва да остават сами — усмихнах се. — Може би ще ти разрешат да дойдеш да живееш с Моруена и Серен.
— Ще може ли?
— Мисля, че майка ти и баща ти няма да имат нищо против. А на мен тази идея много ми харесва. Недей да търкаш така меча! Наостри го. Дълги плавни движения, ето така!
По обяд отидох до западната порта и зачаках вестоносеца на Ланселот. Но никой не дойде. Никой. Войската на Ланселот се разпръсваше, както се пръскат пясъчинките върху камък под ударите на дъждовните капки. Малцина тръгнаха на юг заедно с Ланселот, слънцето огряваше белите лебедови крила на шлема му. Но повечето от неговите воини дойдоха на поляната в подножието на Каер Кадарн, положиха на земята копията, щитовете и мечовете си и коленичиха в тревата, оставяйки се на милостта на Артур.
— Ти победи, господарю — казах аз.
— Да, Дерфел — кимна той без да става, — така изглежда.
Беше пуснал брада, а тя бе толкова посребряла, че го правеше по-стар. Не по-слаб, а по-стар и по- мъжествен. Отиваше му. Полъх на вятър развя мечката над главата му.
Седнах до него.
— Принцеса Гуинивиър — започнах аз, загледан във вражите войници, които оставяха оръжията и коленичеха под нас, — ме помоли да говоря с теб.
Той не каза нищо. Дори не ме погледна.
— Тя иска…
— Да си отиде — прекъсна ме Артур.
— Да, господарю.
— С нейния морски орел — добави той мрачно.
— Не каза такова нещо, господарю.
— Къде другаде би могла да отиде? — запита Артур и студено ме погледна. — Той пита ли за нея?
— Не, господарю. Нищо не каза.
Артур се засмя, но това бе жесток смях.
— Горката Гуинивиър, горката, горката Гуинивиър. Той не я обича, нали? Била е просто една красива вещ за него, още едно огледало, в което да се възхищава на собствената си красота. Това сигурно я съсипва, Дерфел.
— Тя ви моли да я освободите — настоях аз, както бях обещал. — Ще ви остави Гуидър, ще замине…
— Не може да ми поставя никакви условия — гневно заяви Артур. — Никакви.
— Така е, господарю — съгласих се аз. Направих каквото можах за нея, но нищо не постигнах.
— Ще остане в Думнония — отсече Артур.
— Да, господарю.
— И ти ще останеш тук — заповяда дрезгаво той. — Мордред може да те освободи от клетвата към него, но аз не. Аз съм твоят господар, Дерфел, а ти си мой съветник и ще останеш тук с мен. От днес нататък ти си моят велик боец.
Обърнах се да погледна излъскания и наточен меч, поставен на кралския камък.
— Още ли съм велик боец на краля, господарю?
— Ние си имаме крал — отвърна той — и аз няма да престъпя тази клетва, но ще управлявам тази страна. Аз и никой друг, Дерфел.
Спомних си за моста над реката Понт, която пресякохме преди да влезем в сражение с Аел.
— Щом не искаш да си крал, господарю — казах аз, — тогава ще бъдеш император. Ще бъдеш господар на кралете.
Той се усмихна. Това бе първата усмивка на лицето му, от момента, в който Нимю дръпна черната завеса в Морския дворец. Беше едва доловима, но все пак усмивка. Освен това не отхвърли и титлата, предложена от мен. Император Артур, господар на кралете.
Ланселот си отиде, а това, което остана от войската му, сега коленичеше пред нас в ужас. Знамената им лежаха на земята, а до тях — копията и щитовете им. Лудостта връхлетя върху Думнония като гръмотевична буря, но отмина, а Артур победи и сега под нас цяла армия чакаше милостта му на колене под високо издигналото се лятно слънце. Точно за това бе мечтала някога Гунивиър. Думнония в краката на Артур и мечът му върху кралския камък, но вече бе твърде късно. Твърде късно за нея.
Но за нас, които бяхме останали верни на клетвите си, това бе отдавна жадуван миг, защото сега Артур бе крал, макар и без титла.
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
Приказките за търсене на казани са често срещани в келтския фолклор. В тях обикновено воини търсят някакъв магически съд в тъмни и опасни места. За големия ирландски герой Кучулейн се разправя, че откраднал вълшебен казан от могъща крепост. Темата се появява и в уелските митове. Днес е доста трудно да се установи източникът на тези приказки, но може с голяма увереност да се твърди, че популярните през средновековието легенди за търсенето на Свещения Граал са просто християнизирани преработки на много по-старите митове за вълшебните казани. В една от тези древни приказки се говори за Свещения съд на Клидно Ейдин, казанът, който бил едно от Тринадесетте съкровища на Британия. Тези съкровища изчезват от съвременните преработки на Артурианската сага, но те са присъствали неизменно в по-ранните времена. Списъкът на Съкровищата е различен в различните извори, затова в книгата съм направил една компилация по свое усмотрение, но обяснението на Нимю за произхода на изброените предмети на страница 100????? е чиста измислица.
Казаните и магическите съкровища доказват, че събитията се развиват в езически времена, затова е странно как е могло да се стигне до това дълбоко християнизиране на легендите за Артур по-късно. Бил ли е Артур „Враг на Бога“? Някои ранни легенди наистина дават основания да се предполага, че Келтската църква е била враждебно настроена към Артур. В „Житието на св. Падарн“ например се казва, че Артур откраднал червената туника на светеца и се съгласил да я върне едва когато светецът го закопал до врата в земята. Другаде се твърди, че Артур откраднал олтара на св. Караног, за да го използва като маса за хранене. В много жития на светци Артур е описан като тиран, възспиран единствено от набожността и молитвите на светите мъже. Изглежда св. Кадок е бил известен противник на Артур. В житието на светеца се описват редица негови победи над Артур, включително и безвкусната история, в която Артур, ядосан, че двама
