от Лотиан, не знам. Но това, което знам, е, че ако има такива хора, и те като мен се страхуват от нахлуващата тъмнина, подобно на котките, ужасени от нощните сенки. Всичко, което обичахме, е разрушено, всичко, което съградихме е съборено и всичко, което посяхме, е пожънато от саксите. Ние бритите сме се вкопчили в западните планински земи и си приказваме за отмъщение, но няма меч, дето би дръзнал да се бие с голямата тъмнина. Понякога, напоследък доста често, си мисля, че всичко, което искам, е да съм заедно с мъртвите. Епископ Сенсъм приветства това мое желание, но според него трябва да се стремя да отида в рая, отдясно на Бога, ала аз не мисля, че ще стигна до този рай. Грешил съм твърде много и затова се страхувам от ада, но все още се надявам, противно на повелите на християнската вяра, че вместо в ада ще отида в Отвъдния свят. Там под ябълковите дървета край четирите кули на Анун ме чака маса, отрупана с храна, а край нея са се наредили сенките на всичките ми стари приятели. Мерлин ще убеждава, ще напъства, ще мърмори и ще се надсмива. Галахад ще го прекъсва, а Кълхуч, отегчен от толкова приказки, ще отмъкне някое по-голямо парче говеждо и ще си мисли, че никой не го е забелязал. И Сийнуин ще бъде там, скъпата, сладка Сийнуин, носеща спокойствие след бурите, предизвикани от Нимю.
Но над мен все още тегне проклятието да съм жив. Аз живея, а моите приятели пируват. И докато съм жив ще пиша този разказ за Артур. Аз пиша по повеля на кралица Игрейн, младата съпруга на крал Брочваел от Поуис, който е покровител на нашия малък манастир. Игрейн искаше да знае всичко, което помня за Артур. Така започнах да записвам тези разкази, но епископ Сенсъм не би одобрил това начинание. Според него Артур е враг на Бога, дяволско изчадие. Затова пиша спомените си на моя роден сакски език, та да не може светецът да ги прочете. Игрейн и аз му казахме, че пиша евангелието на нашия Господ Иисус Христос на езика на нашите врагове и той може би ни повярва или пък просто изчаква удобен момент да докаже лъжата ни и да ме накаже.
Пиша всеки ден. Игрейн идва често в манастира да моли Бога да я дари с дете и след като свърши с молитвите си, взима изписаните пергаменти и ги дава на един чиновник на Брочваел да ги превежда на британски. Мисля, че тогава тя променя историята така, че Артур да бъде какъвто тя го иска, а не какъвто беше в действителност. Но това може би няма да има значение. Аз съм като човек, захванал се да гради стена от кал и пръчки, за да спре прииждащо наводнение. Идват тъмни времена, когато няма да има кой да чете. Ще има само сакси.
Така аз пиша за мъртвите и в писане минава времето и се доближавам до мига, в който ще отида при тях; мига, в който брат Дерфел, скромен монах в Динюрак, отново ще бъде Лорд Дерфел Кадарн, Дерфел Могъщия, най-добрият боец на Думнония и любим приятел на Артур. Но сега съм просто един измръзнал стар монах, който драска своите спомени с единствената си ръка. Довечера е Самейн — Вечерта на мъртвите, а утре е нова година. Зимата идва. Опадалите листа са изтъкали грейнала премяна за живия плет, дроздове подскачат по стърнището, чайките напуснаха морето и отлетяха на изток, а бекасините се събират под блесналия кръг на луната. Игрейн ми казва, че това бил добър сезон за писане на стари работи и затова ми е донесла нов куп пергаменти, бутилка прясно забъркано мастило и връзка гъши пера. Разкажи ми за Артур, нарежда тя, за златния Артур, нашата последна и най-светла надежда, нашия крал, който никога не стана крал, Божия враг, страшилището за саксите. Разкажи ми за Артур.
Бойното поле след битка е нещо ужасно.
Бяхме победили, но в душите ни нямаше радост, само умора и облекчение. Треперехме край накладените огньове и се опитвахме да не мислим за таласъмите и духовете, които се разхождаха в тъмното, там, където лежаха мъртвите, пръснати из долината Лъг. Някои от нас спяха, но това бяха неспокойни сънища, защото кървавата битка раждаше кошмари. Беше още тъмно, когато се събудих, стреснат в съня си от спомена за копието едва не разпрало корема ми. Тогава Иса ме спаси, отбивайки острието с своя щит, но мен ме събуди ужасът от онова, което можеше да стане. Опитах се да заспя пак, но отново и отново виждах лъскавото копие да идва към мен, накрая, треперещ и изтощен, станах и се загърнах с наметалото си. Долината бе осветена от загасващите огньове и в тъмнината между пламъците се носеха вълма от дим и речна мъгла. Нещо се движеше из облаците дим, но дали бяха призраци или живи хора, не можах да разбера.
— Не можеш ли да спиш, Дерфел? — каза тихо някой, застанал на прага на римската сграда, където лежеше тялото на крал Горфидид.
Обърнах се и видях Артур, наблюдаваше ме.
— Не мога, господарю — признах си аз.
Той тръгна към мен, заобикаляйки спящите воини. Носеше едно от дългите бели наметала, които толкова харесваше, а в онази огненочервена нощ дрехата сякаш сияеше. По нея нямаше нито кал, нито кръв, осъзнах, че е била сгъната някъде далеч от битката, за да може Артур да облече нещо чисто след кървавото сражение. Друг едва ли би обърнал внимание на облеклото си, та дори и чисто гол да завърши битката, стига да е жив, но Артур държеше на дрехите си. Той беше гологлав — косата му все още сплескана там, където шлемът бе притискал черепа.
— Никога не мога да спя добре след битка — сподели той, — най-малко една седмица. Едва тогава настъпва благословената нощ за отмора — усмихна се и добави — В дълг съм към теб.
— Не, господарю — казах аз, макар че в интерес на истината, той наистина беше в дълг към мен. Сеграмор и аз бяхме задържали долината Лъг през целия този дълъг ден, сражавайки се срещу огромни вражи пълчища, а Артур не беше успял да ни спаси. Накрая спасението дойде, а с него и победата, но в никоя друга битка (освен в последната, за която още не ми се говори) Артур не беше стигал толкова близо до разгрома.
— Най-малкото ще запомня този дълг — каза той топло, — дори ако ти го забравиш. Време е да те направя богат, Дерфел, теб и твоите хора — Артур се усмихна, хвана лакътя ми и ме поведе към едно голо парче земя, където нашите гласове нямаше да тревожат неспокойния сън на воините, налягали близо до димящите огньове. Земята беше влажна и дъждът беше образувал локви в дълбоките дупки, оставени от копитата на големите коне на Артур и неговите воини. Почудих се дали конете сънуват битки, след това се замислих дали мъртвите, пристигнали току-що в Отвъдния свят, все още трепват при спомена за удара с меч или за копието, изпратило душите им отвъд моста на мечовете.
— Гундлеус е мъртъв, предполагам? — прекъсна мислите ми Артур.
— Мъртъв е, господарю — потвърдих аз. Кралят на Силурия беше умрял по-рано същата вечер от ужасната бавна смърт, която Нимю измисли за своя враг, но оттогава не бях виждал Артур.
— Чух го да пищи — каза Артур.
— Сигурно цяла Британия го е чула да крещи — отговорих аз сухо. Нимю извади тъмната душа на краля късче по късче и през цялото време се наслаждаваше на своето отмъщение над човека, който я беше изнасилил и отнел едното й око.
— Значи Силурия има нужда от крал — каза Артур и се загледа в черните сенки, които се носеха сред мъглата и дима. Подвижните светлосенки на огнените отблясъци придаваха призрачен вид на гладко избръснатото лице на Артур. Той не беше красив мъж, но не беше и грозен. По-скоро имаше особено лице — издължено, скулесто и силно. В моменти на отмора то излъчваше състрадание, добронамереност и разсъдливост, но по време на разговор се оживяваше от ентусиазъм и усмивка. Тогава Артур беше още млад, едва на тридесет години и в късо подстриганата му коса нямаше нито един бял косъм.
— Ела — каза той и ме поведе надолу по долината.
— Нима искаш да се разхождаме сред мъртвите? — дръпнах се ужасен. Не ми се искаше да се отдалечаваме от закрилата, която внушаваше светлината на огньовете, преди зазоряване.
— Нали ние ги лишихме от живот, Дерфел, ти и аз — каза Артур, — значи те трябва да се страхуват от нас, не ние от тях, така ли е?
Артур никога не е бил суеверен, за разлика от всички други. Ние търсехме благословии, кътахме скъпоценни амулети и непрекъснато се оглеждахме за знамения, които можеха да ни предупредят за надвиснала опасност. А Артур вървеше като слепец през този свят на духове.
— Ела — настоя той и отново докосна ръката ми.
Тръгнахме в тъмното. Не всички, които лежаха сред мъглата, бяха мъртви. Някои жално викаха за помощ, но Артур, който обикновено се проявяваше като най-добрия човек, остана глух за слабите им гласове. Той мислеше за Британия.
