господарката си на две дебели плитки и сега побърза да ги подреди от двете страни на главата й, като на малко момиченце. Изваяното благородно лице със затворени очи се сливаше с белотата на възглавниците. Единствено тъмните гъсти мигли и нежната дъга на веждите бяха запазили естествения си цвят. Дори устните синееха, целите изхапани. Под очите тъмнееха дълбоки виолетови сенки.
Едва сега графинята се замисли за тези аристократични, чисти черти. За това нежно, изваяно тяло, които я бяха превърнали в идеална жертва за безсрамните черни оргии за тържеството на Сатаната. Но как е попаднала там? Не е възможно да е отишла доброволно. Или… Не искаше да мисли повече. По-късно. По- късно ще задава въпроси. Когато момичето е в състояние да им отговори.
Баба Фантин, акушерката, която графът успя да намери посред нощ, бе свикнала да я търсят в такива доби. О, родилките не питат колко е часът. А бе получила и предварително тлъстичка сума за труда си. Ала лицето й си остана загрижено и след като прегледа това женче, най-щателно и предпазливо.
— Зле са се отнесли с нея, мадам. Това мъжете са истински животни. Изнасилили са я, жестоко са я… — Тя млъкна и погледна Ниниан дьо Мариво, която единствена остана при прегледа. — Вътре е цялата издраскана и ожулена. Това по естествен начин не става… За щастие раните са само повърхностни, няма разкъсвания. Ще мине, а и детето ще й помогне бързо да забрави. Небето се е смилило над нея. Сега е важно да не става една седмица. Пълен покой, и физически, и да не се тревожи. Иначе не гарантирам. И я хранете, мадам. Силна храна, бульони. Може да й се дава разбит жълтък във вино. Ако има желание, може и крехко бяло месце…
— Детето? — Графинята наистина имаше нужда да се задържи за една от възглавниците. — Бременна ли е? Сигурна ли сте?
— Съмнение няма — заяви гордо баба Фантин, поне от това разбираше. — Отскоро е, в края на втория, или началото на третия месец… Ама за да мога да кажа точно, мадам, ще трябва да я разпитам, да каже откога не е имала… Тогава вече ще знаем точно, мадам…
— Боже мой! — промълви Ниниан дьо Мариво. Само това липсваше. Какво да направи? Какво да каже? Раймон очевидно бе разстроен. Но дали това дете е негово? Изобщо не знаеше нищо за тази млада жена. Съвсем нищичко.
— Значи не сте знаели? — досети се акушерката. — Не е раждала, това ще е първото. Ако желаете, може утре сутрин пак да намина, въпреки че мисля, че вече няма нужда от моята помощ.
— Въпреки това елате — помоли графинята с пресипнал глас. — Но можете ли да кажете, защо е така отпусната, защо не идва в съзнание? Като че не желае да отвори очи.
— Упоили са я, мадам, по всичко си личи. Всичко зависи от това, колко отслабнало е било тялото й, когато са й дали тревите. Много дълго може да трае. Дишането е слабо, но е правилно. Оставете я да си почине, сама ще се събуди. Дъщеря ли ви е?
Ниниан дьо Мариво не отговори. Втренчила се бе в болната така, че чак акушерката се уплаши. Не беше това само от обич. Колко хора й бяха минали през ръцете…
— Бъдете внимателна с нея — каза неочаквано тя. — Не зная къде сте я намерили, но знайте, че е преживяла най-лошото. По тялото й белези надали ще останат, ама душичката още дълго ще я боли. Няма жена, която ще забрави лесно такава мръсотия…
— Благодаря ви — прошепна майката на Раймон с усилие. Беше покрусена от новината. — И… ще ви помоля… да запазите единствено за себе си онова, което сте видели и констатирали. От това ще имате само изгода.
Баба Фантин се поколеба, но си спомни, че я бяха поканили да дойде отново и бързо кимна. Разбира се, че нищо не пречи най-напред да си замълчи. Какво полза би имало от истината и това нещастно създание там? За нея е нужно само едно сега: спокойствие. И милостта божия, за да забрави.
— Ще оздравее — успокои графинята сина си. Раймон и баща му сякаш само бяха чакали да си тръгне акушерката. — Но й е нужен покой и добро гледане.
Раймон застана до долния край на огромното легло. Беше обхванал с ръка една от колоните на балдахина, само побелелите кокалчета показваха какво напрежение се крие в този прост жест. Той се взираше в дребната крехка фигурка, в своята трагична вцепененост тя изглеждаше още по-изгубена и самотна в голямото легло. Та Виолен бе всъщност още дете. Злото я бе сполетяло, защото той не я бе опазил.
— Упоили са я с нещо, много е възможно изобщо да не е съзнавала какво става — каза Ниниан дьо Мариво, трогната от отчаянието, което прочете по лицето на своя първороден син.
— Благодаря за помощта ви — промълви Раймон, просто се чуваше с какво усилие произнася всяка дума. — Ще остана при нея.
— Но…
— Елате! — прекъсна я бързо графът и я издърпа леко от леглото. Погледите им се срещнаха и графинята се подчини с лека въздишка. — Ще ви изпратя камериерката, Раймон. Може да ви е от помощ, ако потрябва нещо.
Раймон не отговори на баща си, но поне не възрази. Спокойният, равен глас на графа беше в този момент единствената скала в морето от отчаяние и самобичуване. По някое време Раймон се отпусна в едно от креслата, които Лаура бе приближила до леглото, и вдигна послушно болния си крак върху табуретката, която тя също не бе забравила да привлече.
Правеше всичко, без да откъсва нито за миг очите си от бялото като тебешир лице, без да пророни нито дума. Напрягаше цялата сила на волята си, за да й внуши, да предаде на клетото й замъглено съзнание, че всичко ще бъде наред. Че е в безопасност. Напразно се вглеждаше за някаква промяна, за някакво трепване поне, което да му покаже, че е успял да стигне до нея Че някога ще може да стигне до нея.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бранеше се, съпротивляваше се, не искаше нощта да се превърне в ден. Плашеше се от светлината. Светлината заслепяваше очите й, режеше като с ножове кожата й, оставяше след себе си само тъпота и безчувственост, сякаш се намираше в някакъв друг свят, като в преизподня. Така ли изглежда пъкълът?
Виолен дьо Сен Хеде започваше да изплува мъчително бавно от чернотата, в която я бяха потопили упойващите треви.
Не искаше това събуждане. Примирила се бе със смъртта и сега, когато някакъв непримирим инстинкт й нашепваше, че е все още жива, не желаеше да приеме живота. За какво да живее?
Ала постепенно започна да осъзнава, че има тяло, да усеща с изострена чувствителност настъпилите промени в него. Безкрайната умора, която я бе налегнала през последните седмици, сега бе отстъпила място на пълно изтощение. Цялото й тяло бе загърнато сякаш в тъпа болка, изтръпнало, нечувствително. Единственото остро усещане бе желанието да повърне, което с всяко вдишване ставаше още по- непреодолимо.
— Раздвижи се малко, но още не отваря очи… — Един далечен, познат женски глас. Звънък и млад… Виолен нямаше сили да мисли сега, чий беше този глас.
Някой докосна челото й, сложи пръсти на пулсиращата вена на врата й. Докосването я хвърли отново в безумен страх, в луда паника, един отчаян вик се изтръгна от гърдите й, но се чу само глухо стенание.
— За Бога не я пипайте. Боли я, не виждате ли?
Настъпи мълчание. Какво правят? Виолен не смееше да отвори очи, но сетивата й бяха насочени към онова, което ставаше извън нея. Лежеше в меко, топло легло, покривката беше мека… Въздухът имаше аромат на цветя и пчелен восък. Восъкът, с който лъскаха подове и мебели… Познаваше тази миризма, този аромат на лукс…
Главата й бучеше, нажежени шишове сякаш се забиваха в мозъка й, направеше ли и най-малкото усилие да събере мислите си. Действителността се смесваше с някакви кошмарно ясни видения. Дълбоко черни стени, трепкащата синя светлина на свещи, спиращи дъха благовония… Ръце, непознати ръце. Отвсякъде ръце, които се протягаха да я измъчват, да я късат… Искаше да тича, да бяга, но краката й бяха тежки като олово, китките й сковани от лед… Викът, който така дълго бе сдържала, се изтръгна най-сетне от гърдите й — остър, ужасяващ, нечовешки вик, от който цялата къща потръпна.
Отново ръце. Нежни ръце, които я натиснаха леко назад във възглавниците. Странно бе, но можеше отново да движи крайниците си, да се брани отчаяно срещу това чуждо докосване! Нито Лаура, нито Раймон
