— Направо отлично, господа. И щом всичко си дойде на мястото, задачата ни просто ще е да поддържаме напрежението, докато средната и нисшата класа не се хванат за гушата. Докато баските, кастилците, андалусците и галицийците не признаят, че Испания принадлежи на хората от Каталуня. А когато това стане, когато министър-председателят бъде принуден да предизвика нови избори, ние ще бъдем готови. — Малките му черни очички обходиха всички лица, преди да се спрат върху кожената тетрадка пред него. — Готови с новата конституция — готови за една нова Испания.
Всички закимаха одобрително. Мигел и Родриго изръкопляскаха. Рамирес усети тежестта на миналата история и тази, която тепърва предстоеше, върху раменете си и усещането му хареса.
Той обаче не знаеше, че не много далече се намира един раздърпан мъж с различно усещане за историята — а също така и с доста различно оръжие на разположение.
4.
Понеделник, 19:15 ч. Мадрид, Испания
Когато комисар Диего Фернандес пристигна, Ейдийн все още седеше на кожения диван. Комисарят беше среден както на ръст, така и на килограми. Беше се избръснал гладко и имаше мургав тен и прилежно оформена брадичка. Черната му коса беше въздълга, но добре сресана, а очите му надничаха внимателно иззад очила със златни рамки. На ръцете си имаше черни кожени ръкавици, на краката — черни велурени обувки, а на гърба — черна офицерска мушама. Под разкопчаната горна дреха се виждаше тъмносив официален костюм.
Един адютант затвори вратата зад гърба му. Щом чу щракването на бравата, инспекторът се поклони учтиво на Ейдийн и каза:
— Приемете най-искрените ни съболезнования и извинения за загубата. Ако има нещо, с което аз или моят отдел можем да ви помогнем, моля, кажете.
— Благодаря, инспекторе — отвърна Ейдийн.
— Мога да ви уверя, че всички управления на мадридската полиция, както и други правителствени служби, ще се заемат с откриването на извършителя на това позорно дело.
Ейдийн вдигна поглед към полицейския инспектор. Не беше възможно да говори на нея. Полицейското управление не можеше да търси убиеца на човек, когото тя познаваше. Не беше възможно съобщенията по телевизията и заглавията по вестниците да се отнасят до Марта, с която се беше преобличала в хотелската стая само преди час. Въпреки че беше присъствала на убийството и беше видяла тялото й, проснато на улицата, преживяното не й изглеждаше реално. Ейдийн така беше свикнала да променя нещата — като например да превърти назад някоя видеокасета, за да види нещо, което е пропуснала, или пък да изтрива компютърните данни, от които нямаше нужда — че необратимостта на станалото й изглеждаше невъзможна.
На рационално ниво обаче Ейдийн знаеше, че то се е случило. И че е необратимо. След като я бяха довели тук, тя се беше обадила в хотела и бе съобщила накратко новината на Даръл Маккаски. Маккаски беше обещал да предупреди Оперативния център. За нейна изненада в реакцията му не се беше появила никаква нотка на шок — или пък просто Даръл винаги си беше толкова сдържан. Ейдийн не го познаваше достатъчно добре, че да може да разбере. След това беше потънала в мислите — опитваше се да увери самата себе си, че става въпрос за случаен терористичен акт, а не за платено убийство. В крайна сметка това тук беше съвсем различно от случилото се в Тихуана преди две години с приятеля й Один Гутиерес Рико, който буквално беше направен на решето от четирима въоръжени с бойни пушки. Рико беше шефът на криминалното съдопроизводство в Байя Калифорния. Беше общественик, редовно получавал смъртни заплахи, но беше продължил да се бори с наркотрафикантите в страната. Смъртта му беше голяма загуба, но не и изненада. Обществена тайна беше, че преследването на наркодилърите няма да бъде толерирано от подземния свят.
Марта беше дошла тук под прикритие, известно само на малцина официални лица от правителството. Беше дошла, за да помогне на депутата Серадор да изработи план, с който да попречи на своите хора — баските — да се присъединят към също толкова националистично настроените каталунци с цел да се отделят от Испания. Бунтовете на баските през осемдесетте години се бяха оказали достатъчно спонтанни, че да се провалят, но и толкова кървави, че да бъдат запомнени. Както Марта, така и Серадор вярваха, че едно организирано надигане на две от петте основни етнически групи в страната — особено ако тези групи бяха добре въоръжени и по-добре подготвени от тези през осемдесетте години — не само щеше да е особено разрушително, но и да има доста добри шансове за успех.
Ако нападението не беше случайно, ако Марта се беше превърнала в поръчкова мишена, значи някъде в системата имаше изтичане на информация. А ако пукнатина наистина имаше, то тогава миротворческият процес се намираше в сериозна заплаха. По жестока ирония на съдбата съвсем малко преди смъртта си Марта беше споменала, че не бива да позволят нищо да попречи на разговорите.
„Знаеш какво е заложено на карта…“
След това, разбира се, се беше разгневила за прекалено силната реакция на Ейдийн на улицата.
„Де да беше това най-голямата ни пречка — мислеше си Ейдийн. — Така да се потим за всеки най-малък детайл и накрая да не постигнем цялостната картина…“
— Сеньорита? — прекъсна мислите й инспекторът.
Ейдийн премигна.
— Да?
— Добре ли сте?
Погледът на Ейдийн се беше зареял към тъмните прозорци. Тя премигна и погледна комисаря. Той продължаваше да стои на няколко крачки от нея и да я гледа любезно.
— Да, добре съм — отвърна тя. — Простете, инспекторе. Бях се замислила за приятелката си.
— Разбирам — рече спокойно инспекторът. — Ако не ви представлява особена трудност, мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Разбира се — отвърна тя. — Но преди това, инспекторе, имате ли нещо против да ми кажете дали сте получили някаква информация от наблюдателните камери?
— За нещастие нищо — отвърна инспекторът. — Стрелецът просто е бил извън обсега им.
— Знаел е какъв е обсегът им, така ли?
— Очевидно да — призна инспекторът. — За нещастие ще ни трябва известно време, докато разберем кои са всички лица с достъп до тази информация — и след това да ги разпитаме поотделно.
— Разбирам — каза Ейдийн.
Инспекторът извади от джоба на сакото си малък жълт бележник. Усмивката му изчезна. Той прегледа записките си, извади химикалка от спиралата на бележника, погледна Ейдийн и попита:
— Двете с вашата спътница за удоволствие ли сте дошли в Мадрид?
— Да.
— Казали сте на часовия при портала, че сте дошли в Конгресо де лос депутадос на частна визита.
— Точно така.
— От кого беше организирана тази частна визита?
— Не зная — отвърна Ейдийн.
— Така ли?
— Моята спътница го беше уредила чрез някакъв свой приятел в Съединените щати — каза Ейдийн.
— Дали ще бъдете така добра да ми дадете името на този приятел? — попита я инспекторът.
— За жалост не мога — отговори Ейдийн. — Нямам представа за кого става въпрос. Взех решението за тази екскурзия почти в последната минута.
— Може би го е уредил някой колега — предположи той. — Или някой съсед? Или местен политик?
— Не знам — настояваше Ейдийн. — Съжалявам, инспекторе, но не сметнах за необходимо да разпитвам за това.
Инспекторът се вторачи в нея, след това бавно сведе поглед и записа отговорите й в тефтера си.
Ейдийн беше почти сигурна, че не й вярва; разбра го по неодобрителното свиване на устните и смръщените му вежди. Хич не й харесваше, че трябва да създава затруднения на следствието. Но докато не получеше нареждане от Даръл Маккаски или депутата Серадор да върши обратното, нямаше друг избор, освен да продължава да играе по правилата на измислената история за екскурзията им.
