— Съжалявам — рече той.
— Няма нищо. Други неща са ти били в главата. Ще напиша нещо и ще ти го покажа.
Ан го погледна. Дългата й до раменете кафява коса се спускаше от двете страни на изпъкналите й скули. Худ винаги беше усещал някакво сексуално напрежение между тях. „По дяволите“, каза си той. Всички около тях го усещаха. Боб Хърбърт и Лоуъл Кофи занасяха Худ за това. Неговото нежелание да се поддаде на това напрежение винаги беше карало Ан да стои на дистанция. Обаче той чувстваше, че тя се скъсява.
— Знам, че те чака много работа — рече Ан, — но ако имаш нужда от нещо, аз съм тук. Ако искаш да разговаряш с някого и не желаеш да си сам, не се срамувай. Познаваме се от доста време.
— Благодаря — каза Худ.
Ан го изгледа продължително.
— Съжалявам за онова, което трябва да претърпите ти и семейството ти, Пол. Но тук ти свърши чудесна работа и аз се радвам, че се върна.
— Хубаво е да се завърне човек — призна Пол. — Мисля, че това ме измъчваше най-много.
— Какво? — попита тя.
— Това, че не можех да си довърша работата, която започнах — каза той. — Може да звучи старомодно, но тази страна е била създадена благодарение на общите усилия на изключителни мъже и жени. Оперативният център е част от тази традиция. Тук ние сме страхотен екип, който върши важна работа, и на мен ми беше тежко да го напусна.
Ан продължи да го гледа. Като че ли искаше да каже още нещо, но не го направи. Отдръпна се от бюрото.
— Е, трябва да подготвя съобщението за печата — каза тя. — Искаш ли да споменавам нещо за ситуацията с Шарън?
— Не — отвърна той. — Ако някой се интересува, кажи му. В противен случай просто обясни, че съм променил решението си.
— Това ще прозвучи твърде несериозно — рече тя.
— Какво ще каже „Вашингтон Поуст“ няма да се отрази на работата ми.
— Сега може би не, обаче би могло, ако отново решиш да се кандидатираш за някой държавен пост.
Худ я погледна.
— Добър довод — рече той.
— Защо не им кажем, че президентът те е накарал да се върнеш?
— Защото не го е направил — отвърна Худ.
— Двамата разговаряхте насаме, когато ти се завърна от Ню Йорк. Той няма да отрече, че те е накарал да се върнеш. Това ще го покаже като човек, който държи на лоялността. Удобно е и за двама ви.
— Обаче не е вярно — рече Худ.
— Тогава просто да кажем ето какво — предложи Ан. — След срещата ти с президента си решил да промениш решението за оставката си. Това ще е вярно.
— Ама ти наистина искаш на всяка цена да споменеш президента.
— Когато мога — каза Ан. — Придава по-голяма тежест.
— Тежест ли? — рече Худ. — Искаш да кажеш авторитет.
— Какво каза?
— Според Ник Грило сега думата е „авторитет“.
— Мисля, че не е съвсем прав — усъмни се Ан. „Тежест“ се употребява за човек, който се ползва с доверие, а „авторитет“ за хора със значително влияние. Има разлика.
— Разбирам — каза Худ. Те се усмихнаха един на друг. След това той извърна очи. — По-добре ще е да се захващам за работа. Трябва много да наваксам.
— Не се съмнявам — рече Ан. — Ще ти пратя копие от съобщението по имейла, преди да го пусна.
— Благодаря още веднъж. За всичко.
— Няма защо. — Тя се поколеба. Изгледа продължително Худ и излезе.
Той се обърна към монитора на компютъра от дясната му страна. Не искаше да гледа как Ан си отива. Тя беше красива, интелигентна и много секси. През петте години, откакто се познаваха, бяха флиртували помежду си. Тя го беше правила по-открито от него. Сега, когато Худ беше останал сам, почувства, че не му е лесно да продължи играта по същия начин. Между тях вече не стоеше някой. Флиртуването вече не беше само игра.
Но в момента той нямаше време да мисли за това. Чакаше го много работа. Трябваше да прегледа ежедневните сводки, които през изминалата седмица бяха изпращани на Майк Роджърс. В тях имаше сведения от разузнаването, събирани от различни части на света, както и за тайните операции, които се осъществяваха в момента. Трябваше да се запознае и с докладите на останалата част от екипа и да погледне програмата за идната седмица, преди да се срещне с първата дама. Забеляза, че Роджърс се канеше да разговаря с одобрените кандидати за мястото на Марта Макол — секретарката, отговаряща за политическите контакти, която беше убита в Испания, а също и с кандидатите за длъжността съветник по икономическите въпроси. Сега, когато държавите се обвързваха все повече финансово и ставаха „сиамски многознаци“, както обичаше да казва Лоуъл Кофи, политиката започваше да се превръща в твърде неприятно бреме за силите, които управляваха света.
Худ реши да остави на Майк тези назначения. Не само заради това, че той вече беше започнал да работи по тях, но и заради това, че самият той щеше да е зает с всичко останало. От всичко, което ставаше напоследък с него, едно нещо си оставаше вярно.
Пол Худ обичаше работата си и това място.
Радваше се, че се е върнал.
8.
Баку, Азербайджан
Понеделник, 16,00 часа
Азербайджан е страна, в която се извършваше промяна.
Поради политическия конфликт в анклава Нагорни Карабах двадесет процента от територията на страната, главно на югозапад по протежение на границата с Армения и Иран, бяха заети от бунтовнически сили. Въпреки че от 1994 имаше споразумение за прекратяване на огъня, редовно се водеха престрелки. В неофициални разговори дипломатите изказваха опасения, че Република Нагорни Карабах ще се превърне в следващото Косово. В Баку и в други градове ставаха протестни демонстрации, в които често пъти се стигаше до насилие. Някои имаха политически характер, а други бяха протести изобщо. След разпадането на Съветския съюз се чувстваше краен недостиг на стоки от първа необходимост, на медикаменти и нови технологии. Заплащането в брой, за предпочитане в щатски долари, бе единствената форма на размяна, призната в повечето райони на страната, включително и в столицата.
Съединените щати успяха да подкрепят открито законното правителство на Азербайджан, без да настроят срещу себе си могъщите бунтовнически сили. На Баку бяха дадени заеми, а стоките се продаваха директно на „народа“, главно на бунтовниците. В случай че се стигнеше до бунт в национален мащаб, САЩ искаха да държат отворени възможностите за комуникация и с двете страни.
Основната задача на малкото американско посолство бе да балансира между тях. От март 1993 година неговите петнадесет служители и охрана от десет морски пехотинци работеха в една малка каменна сграда на проспект „Азадлинг“, номер 83. В задната част на тази сграда в една стая с дървена ламперия и без прозорци се намираше Отделът на новинарската служба (ДНС). За разлика от малкия отдел по печата, който издаваше съобщения за пресата и уреждаше вземането на интервюта и снабдяването със снимки на американски конгресмени, сенатори и други държавни ръководители, официално работата на ДНС бе да събира изрезки от вестници от цяла Русия и да ги сортира в папки, за да бъдат използвани за разни справки.
Това бе официално.
В действителност ДНС се състоеше от един агент на ЦРУ, който събираше разузнавателни сведения из страната. Повечето от тази информация идваше от електронното наблюдение, което се извършваше както от кабинета чрез сателит, така и от фургони. Част от сведенията се доставяха от хора, на които се плащаше
