обстановката вероятно е подобна. Въпреки това тишината беше изнервяща, мъртвешка.
Томас погледна към Моор.
— Няма смисъл и двамата да чакаме тук — каза той. — Един от нас трябва да се опита да поспи малко.
— Аз не спях — рече Моор. — Установявах контактите, за които говорехме, и преглеждах някои досиета.
— Открихте ли нещо? — попита Томас.
— Нищо — отвърна Моор.
— Това е още една причина да се върнете в посолството — каза Томас. — Аз ще се погрижа за Дейвид. Ще остана да чакам тук.
Моор се замисли.
— Добре — каза той. — Ще се обадите веднага щом разберете нещо, нали?
— Разбира се — увери го Томас.
Моор го потупа по рамото, а после тръгна обратно към фоайето. Отвори вратата, заобиколи отпред колата, за да стигне до мястото на шофьора.
След миг главата на Том Моор рязко отскочи вдясно и той се свлече на асфалта.
20.
Вашингтон
Понеделник, 18,46 часа
Пол Худ пристигна в Оперативния център, където трябваше да се срещне с Боб Хърбърт и Майк Роджърс. Обади се по телефона и на Лиз Гордън. Помоли я да е на разположение, за да могат да поговорят по-късно. Искаше да се консултира с нея какво, ако изобщо имаше нещо, става с президента от клинична гледна точка.
На път за кабинета си Худ се сблъска с Ан Ферис. Тя тръгна редом с него през разширяващата се мрежа от преградени, тесни помещения на крилото, в което се намираше управлението на центъра. Както се беше пошегувал Хърбърт, когато за първи път дойде на работа в Оперативния център, това беше място, където кабинките имат тавани.
— Става ли нещо интересно? — попита Ан.
— Обичайната бъркотия — отвърна Худ. — Само че този път не в чужбина, а във Вашингтон.
— Нещо сериозно ли е?
— Още не знам — отвърна той. — Някъде в Агенцията за национална сигурност има непредсказуем човек.
Худ не искаше да споменава нищо за възможността президентът да има някакви проблеми с психиката. Не че нямаше доверие на Ан, но Меган Лорънс го беше помолила да сведе до минимум броя на хората, с които споделя това.
— Как вървят работите в отдела ти?
— Обичайната ефикасна и професионална координация — рече тя с обезоръжаваща усмивка.
— Искаш да кажеш, че нищо не става.
— Точно така — отвърна Ан. Изчака за момент, а после попита: — Ще се задържиш ли дълго тук?
— Два часа — каза той. — Няма смисъл да се връщам в хотела, за да седя там и да гледам някоя лоша комедия.
— Ще ти бъде ли интересно да вечеряме заедно? — попита тя.
— Нощта може да се окаже много дълга — отвърна той.
— И аз нямам никакви планове. Синът ми тази седмица е при баща си. Не ми остава нищо друго, освен да отида при разглезената котка и телевизионните комедии.
Сърцето на Худ започна да бие малко по-бързо от обикновено. Много му се искаше да каже „да“ на Ан. Обаче той все още беше женен мъж и излизането с разведена колежка можеше да му навлече неприятности както от юридическа, така и от етична гледна точка. А от това Оперативният център нямаше нужда. Разузнавателният екип беше изключително добър в събирането на информация. Това, че Худ е вечерял с Ферис, щеше да се знае от всички още на сутринта. Освен това мисълта за вечерята с Ан щеше да му попречи да се съсредоточи върху кризата в правителството.
— Ан, бих искал да мога — призна си той чистосърдечно. — Обаче не знам кога ще свърша тук. Да го отложим за някой друг път, става ли?
— Разбира се — отвърна тя и леко, малко тъжно се усмихна. — Приятна работа.
— Благодаря — отвърна Худ.
Сега се почувства ужасно. Не беше направил това, което искаше, а то беше да вечеря с Ан. И я беше обидил.
Спря. Искаше да тръгне след нея и да й каже, че ще отидат на вечеря. Обаче знаеше, че ако веднъж се започне, нямаше връщане. Продължи към кабинета си.
Когато влезе вътре, позвъни на Роджърс и Хърбърт. Роджърс каза, че идва веднага. Хърбърт работеше на компютъра и обеща да дойде след няколко минути.
Когато пристигна, Роджърс се държеше внимателно и професионално. Генералът винаги беше искал да ръководи Оперативния център. Ако му беше станало неприятно от това, че му бяха предложили поста, а после изведнъж се бяха отказали, той не го показваше. Преди всичко Роджърс беше свестен мъж и умееше да работи в екип.
Генералът беше прекарал деня, ръководейки Центъра, докато Пол Худ беше ангажиран с президента и инициативата с ООН. Докато Худ разказваше на своя заместник за разговора на Хърбърт с Фенуик, той влезе на инвалидната си количка. Шефът на разузнаването беше леко зачервен и потен. Беше бързал да стигне до тук.
— Какви са отношенията ти със Сергей Орлов в руския Оперативен център? — попита той, останал без дъх.
Въпросът изненада Худ.
— Не съм разговарял с него от шест месеца. Защо?
— Току-що получих съобщение, изпратено от нашето посолство в Баку — рече Хърбърт. — Един от хората там, Том Моор, е убеден, че Харпунджията е бил в Баку. Не знае защо копелето е било там…
— Може да има нещо общо с това, което ти току-що ми разказа — каза Роджърс на Худ. — С разговора на Боб с Фенуик…
— За това, че Иран се страхувал от терористични атаки от Азербайджан ли? — попита Худ.
Роджърс кимна.
— Съгласен съм, че това е възможно — обади се Хърбърт. — Пол, ако това наистина е Харпунджията, Моор иска да го хванем на влизане или на излизане от бившия Съветски съюз. Надява се, че руският Оперативен център може да помогне.
— Как? — попита Худ. — С Орлов си разменихме някои сведения преди години. Те не знаят нищо за Харпунджията.
— Тогава Центърът на Орлов беше съвсем нов — рече Хърбърт. — Оттогава той или неговите хора може да са открили нещо в старите архиви на КГБ. Нещо, за което не са ни казали.
— Възможно е — съгласи се Худ.
Оперативният център изпитваше недостиг на хора, а положението при руските им колеги беше още по- лошо. Да се осигурява редовен поток от информация не беше лесна работа.
— Освен съобщението за Харпунджията Моор се надява, че хората на Орлов може би ще бъдат в състояние да наблюдават северните и северозападните граници на Русия. Той смята, че Харпунджията може да се опита да напусне района през скандинавските страни.
Худ погледна часовника си.
— Сега там е около три часа сутринта — каза той.
— Защо не го потърсиш вкъщи — предложи Хърбърт. — Важно е. Знаеш, че е така.
Беше прав. Независимо от желанието на шефа на разузнаването да види терориста заловен, осъден и екзекутиран, Харпунджията трябваше да бъде обезвреден.
— Ще се обадя — каза Худ.
— Преди това кажи нещо за президента Лорънс. Как мина разговорът с него?
